Карлос Сафон - Среднощният дворец

— Не се безпокойте, това не е тайна. Възпитаниците на „Св. Патрик“ остават под нашия покрив до деня, в който навършат шестнайсет години. Тогава приключва периодът на официалната опека. След този срок вече са възрастни хора, поне в очите на закона, и могат да вземат живота си в свои ръце. Както виждате, това е привилегирована институция.

Джавахал го изслуша внимателно и като че ли се замисли над проблема.

— Сигурно е мъчително за вас да виждате как отлитат от гнездото, след като сте се грижили за тях толкова години — отбеляза накрая. — В известен смисъл вие сте баща на всички тези деца.

— Това е част от работата ми — излъга Картър.

— Естествено. Но, ако смея да попитам, как разбирате каква е истинската възраст на дете, което няма родители и семейство? Чиста формалност, предполагам…

— За рожден ден на всеки от питомците ни се приема датата, когато е постъпил при нас. Понякога самото заведение прави приблизителни изчисления на възрастта — обясни Картър, притеснен от перспективата да обсъжда вътрешните работи на сиропиталището с непознатия.

— Това ви превръща в малък Бог, господин Картър — отбеляза Джавахал.

— Не намирам сравнението за уместно — сухо отвърна директорът.

Джавахал с наслада наблюдаваше неудоволствието, изписало се на лицето на събеседника му.

— Простете дързостта ми, господин Картър. Въпреки всичко се радвам, че се запознахме. Не е изключено да ви посетя в бъдеще и да направя дарение на благородното ви заведение. Може би ще се върна след шестнайсет години; така ще мога да се запозная с юношите, които днес ще станат част от голямото ви семейство…

— Стига да пожелаете, с удоволствие ще ви приемем тогава — отвърна Картър, като изпрати непознатия до вратата на кабинета си. — Дъждът май пак се е усилил. Може би ще предпочетете да изчакате, докато утихне?

Мъжът се обърна към него и очите му проблеснаха ярко като черни перли. От мига, в който бе прекрачил прага на кабинета, Джавахал сякаш бе претеглял всеки жест, всяко изражение на директора, душейки за слаби места в обясненията му и анализирайки търпеливо всяка дума. Картър съжали, че му бе предложил да се възползва от гостоприемството на „Св. Патрик“. В този миг едничкото му желание бе да види гърба на неприятния гост, та дори навън да вилнееше ураган.

— Дъждът скоро ще спре, господин Картър — отвърна Джавахал. — Благодаря ви все пак.

Точна като часовник, Вендела чакаше в коридора края на срещата, за да изпроводи посетителя до изхода. От прозореца на кабинета си Картър изпрати с поглед черната фигура, която се отдалечи под дъжда и накрая се скри из уличките в подножието на хълма. Директорът постоя известно време на прозореца, загледан в Радж Бхаван, резиденцията на правителството. След няколко минути, точно както бе предсказал Джавахал, дъждът спря.

Томас Картър си наля още една чаша чай и седна в креслото си, все така съзерцавайки града. Беше израснал в Ливърпул в приют, подобен на този, който ръководеше сега. Сред стените на онова заведение бе научил три неща, които винаги му бяха от полза: да оценява трезво материалните ценности, да обича класиците и — не на последно място — да надушва лъжците от миля разстояние.

Изпи си чая, без да бърза, и реши да започне да празнува петдесетия си рожден ден, като отчете, че Калкута все още бе в състояние да го изненада. Отиде до бюфета със стъклената витрина и извади кутията с пури, които пазеше за специални случаи. Драсна кибритена клечка и запали ценната пура тържествено, сякаш извършваше свещенодействие.

После, оползотворявайки докрай пламъка на клечката, измъкна писмото на Ариами Бозе от чекмеджето и го запали. Докато изписаният пергамент полека се превръщаше в пепел върху малък поднос с емблемата на приюта, гравирана върху него, Картър пушеше с наслада. Реши да кръсти новия питомец на „Св. Патрик“ Бен в чест на един от младежките си кумири, Бенджамин Франклин, и си обеща, че ще направи всичко възможно, за да намери момчето сред тези стени семейството, което съдбата му бе отнела.

Преди да пристъпя към описание на основните събития от този разказ, които се случиха шестнайсет години по-късно, трябва да направя кратко отклонение, за да представя някои от героите. Достатъчно е да кажа, че докато гореописаните събития се разгръщаха в Калкута, някои от нас още не се бяха появили на бял свят, а други се бяха родили едва няколко дни преди това. Ала всички имахме нещо общо, едно обстоятелство, което в крайна сметка ни събра под покрива на „Св. Патрик“: никой от нас нямаше семейство или домашно огнище.