Карлос Сафон - Среднощният дворец

Не съм описал единствено Бен и въпреки че го оставих за накрая, ми е много трудно да говоря за него. Той беше различен всеки ден. Настроението му се менеше през половин час; продължителни периоди на унило мълчание се редуваха с бурна активност, която изтощаваше всички ни. Един ден искаше да стане писател, на следващия — откривател и математик, на по-следващия — мореплавател или водолаз, а през останалото време — всичко това плюс още няколко неща. Бен измисляше математически теории, които дори самият той не успяваше да запомни, и съчиняваше толкова абсурдни приключенски истории, че собственоръчно ги унищожаваше седмица след написването им, засрамен, че изпод перото му са излезли такива врели-некипели. Постоянно ни обстрелваше с чудати хрумвания и заплетени каламбури, които неизменно отказваше да повтори. Бен беше като бездънен сандък, пълен с изненади, а също и със загадки, със светлини и сенки. Той беше — и навярно все още е, макар че не сме се виждали от десетилетия — най-добрият ми приятел.

Що се отнася до мен, няма много за разказване. Наричайте ме просто Иън. Имах само една мечта, и то скромна: да уча медицина и да стана лекар. Съдбата беше благосклонна към мен и желанието ми се сбъдна. Както написа веднъж Бен в едно от писмата си, аз „просто минавах оттук и станах очевидец на събитията“.

Спомням си, че през последните дни на онзи месец май 1932 г. ние, седемте члена на обществото „Чоубар“, щяхме да навършим шестнайсет години. Това беше съдбовна възраст, очаквана от всички ни със страх и същевременно с нетърпение.

На тази възраст приютът „Св. Патрик“ щеше да ни върне, съгласно устава си, в обществото, за да израснем като отговорни мъже и жени. Датата имаше и друго значение, което всички отлично осъзнавахме: окончателното разтурване на обществото „Чоубар“. След това лято пътищата ни щяха да се разделят и въпреки обещанията и любезните лъжи, с които сами се заблуждавахме, знаехме, че връзката, която ни сплотяваше, не след дълго ще изчезне като пясъчен замък на морския бряг.

Толкова спомени съм запазил от онези години в приюта, че дори днес се сещаме усмивка за духовитостите на Бен и за фантастичните истории, които си споделяхме в Среднощния дворец. Но от всички образи, които отказват да се изгубят в потока на времето, навярно най-живо си спомням онази фигура, която неведнъж ми се привиждаше по здрач в общото спално помещение на момчетата в „Св. Патрик“ — дълга и тъмна стая с висок сводест таван, напомняща болнично отделение. Предполагам, че благодарение на безсънието, от което страдах (то премина чак две години след преместването ми в Европа), ставах зрител на разни неща, докато останалите край мен спяха блажено.

Именно там, в онази бездушна спалня, много пъти ми се струваше, че съзирам някаква бледа светлина, прекосяваща помещението. Не знаейки как да реагирам, се опитвах да се надигна и да проследя отражението до другия край на стаята. В този миг виждах отново познатия образ, който бях сънувал в много други случаи. Безплътният силует на жена, обгърната от призрачно сияние, бавно се навеждаше над леглото, в което Бен спеше непробудно. Аз винаги се напрягах да си държа очите отворени и като че ли виждах как светлозарната дама майчински милваше моя приятел. Взирах се в овалното и, прозрачно лице, оградено с ореол от неясна светлина. Дамата вдигаше очи и ме поглеждаше. Вместо да изпитам страх, аз охотно потъвах в кладенеца на скръбния и поглед. Сияйната принцеса ми се усмихваше, погалваше още веднъж лицето на Бен и се разтваряше във въздуха като сребърен дъжд.

Винаги съм смятал, че това видение бе сянката на майката, която Бен не познаваше. И някъде в сърцето си хранех детинската надежда, че ако някой ден успея да заспя дълбоко, едно такова видение ще бди и над мен. Това бе единствената тайна, която никога не споделих с никого, даже и с Бен.

Калкута, 25 май 1932 г.

През всичките години, в които бе оглавявал приюта „Св. Патрик“, Томас Картър бе преподавал литература, история и аритметика с увереността на човек, който от всичко разбира, макар и да не е блестящ специалист в никоя област. Единственото, за което не знаеше как да подготви учениците си, бе раздялата с тях. Година след година пред него преминаваха изпълнените със страх и надежда лица на онези, които законът скоро щеше да постави извън влиянието и закрилата на ръководената от него институция. Гледайки как напускат сиропиталището, Томас Картър мислено ги сравняваше с празните страници на книга, в която той бе написал първите глави на историята, но не му бе позволено да я завърши.