Карлос Сафон - Среднощният дворец

— Може ли да я задържа, Майкъл? — попита тя.

— Защо пък ти? — възрази Сет.

Бен сложи ръка на рамото на жилавото бенгалско момче и го изгледа кратко и многозначително.

— Нека я задържи — тихо рече той.

Сет кимна и Бен го потупа с обич по гърба. В същия миг забеляза с крайчеца на окото си една елегантно облечена възрастна дама, придружавана от момиче на приблизително тяхната възраст. Двете тъкмо бяха влезли в двора на „Св. Патрик“ и явно отиваха към главната сграда.

— Да не се е случило нещо? — прошепна Иън до него.

Бен бавно поклати глава.

— Имаме гости — отвърна, без да откъсва очи от жената и момичето. — Или нещо такова…

Когато Банким почука на вратата му, Томас Картър вече знаеше, че има посетители, защото бе видял жената и спътничката ѝ през прозореца, докато наблюдаваше празненството в двора. Запали настолната лампа и покани асистента си да влезе.

Банким беше млад мъж с изразени бенгалски черти и жив, остър поглед. Бе израснал в сиропиталището и се бе върнал в него — вече като учител по физика и математика, — след като бе преподавал няколко години в различни училища в провинцията. Щастливата развръзка на неговата история бе едно от изключенията, които крепяха духа на Картър година след година. За директора нямаше по-голяма награда от тази — да види Банким като възрастен, който образова други младежи в същите класни стаи, в които сам бе седял преди време.

— Простете за безпокойството, Томас — рече Банким. — Но долу има една дама, която иска непременно да говори с вас. Казах ѝ, че не сте тук и че днес имаме празник, но тя не ще да чуе. Настоява много енергично, да не кажа по-силна дума.

Озадачен, Картър погледна първо асистента си, а после и часовника.

— Вече е почти полунощ. Коя е тази жена?

Банким сви рамене.

— Нямам представа, но съм сигурен, че няма да си тръгне, докато не я приемете.

— Не каза ли какво иска?

— Помоли ме само да ви предам това — отвърна Банким и му подаде малка лъскава верижка. — Каза, че ще разберете какво значи.

Картър взе верижката и я разгледа на светлината на настолната си лампа. Беше златен медальон — кръг, изобразяващ луна. Трябваха му няколко секунди, за да се сети откъде познава този образ, но после споменът избухна в паметта му. Директорът затвори очи и усети как стомахът му бавно се сви на топка. Притежаваше един твърде подобен медальон, скрит в кутията, която пазеше под ключ в стъкления шкаф на кабинета си. Медальон, който не бе виждал от шестнайсет години.

— Проблем ли има, Томас? — попита Банким, видимо разтревожен от промяната, която бе забелязал в изражението му.

Директорът на приюта се усмихна едва-едва и поклати глава, прибирайки верижката в джоба на ризата си.

— Съвсем не — отвърна лаконично. — Кажи ѝ да се качи. Ще я приема.

Банким го гледаше изненадано и за миг Картър си помисли, че някогашният му ученик ще му зададе въпрос, който не би искал да чуе. Но в крайна сметка асистентът само кимна и излезе от кабинета, като затвори безшумно вратата. Две минути по-късно Ариами Бозе влезе в личния храм на Томас Картър и свали воала, който покриваше лицето ѝ.

Бен наблюдаваше внимателно момичето, което чакаше търпеливо под аркадата на главния вход на „Св. Патрик“. Появилият се отново Банким бе дал на възрастната дама знак да го последва, а тя на свой ред с недвусмислено авторитетни жестове бе наредила на младата си спътница да я чака до вратата като каменна статуя. Жената очевидно бе дошла да се срещне с Картър и тъй като светският живот на директора беше доста скромен, Бен реши, че едно среднощно посещение от мистериозна красавица — независимо от възрастта ѝ — трябва да се причисли към графата неочаквани събития. Той се усмихна и се съсредоточи отново върху девойката. Висока и стройна, тя носеше семпли, но необичайни дрехи, които изглеждаха ушити от човек с неповторим личен стил и очевидно не бяха купени от някой базар в Черния град. Лицето ѝ, което Бен не можеше да види ясно от мястото си, имаше меки черти, а бледата кожа сякаш излъчваше сияние.

— Има ли някой вкъщи? — прошепна Иън в ухото му.

Без да мигне, Бен само посочи с глава към момичето.

— Почти полунощ е — добави Иън. — Имаме сбирка в Двореца след няколко минути. Последно заседание, не забравяй!

Приятелят му кимна с отсъстващо изражение.

— Минутка само — каза той и тръгна решително към момичето.

— Бен — извика Иън след него. — Не сега, Бен…