Карлос Сафон - Среднощният дворец

Шиър го изгледа продължително.

— Напротив, знам — рече накрая. — Хайде, заведи ме при тая твоя лимонада.

Когато Банким — не без известно колебание — ги остави насаме в кабинета, Картър си наля малка чаша бренди и предложи друга на посетителката. Ариами му отказа и го изчака да седне в креслото си с гръб към големия прозорец, под който младежите все още празнуваха, без да подозират за ледената тишина, възцарила се в тази стая. Директорът едва накваси устни с алкохола и погледна въпросително старата дама. Времето не бе накърнило властните ѝ черти и очите ѝ все още горяха с онзи вътрешен огън, с който Картър бе запомнил жената, която преди цяла вечност бе съпруга на най-добрия му приятел. Двамата дълго се гледаха, без да продумат.

— Слушам ви — рече най-сетне Картър.

— Преди шестнайсет години се видях принудена да ви поверя живота на едно момченце, господин Картър — поде Ариами тихо, но твърдо. — Това бе едно от най-трудните решения, които някога съм взимала, и добре зная, че през изминалите години не сте излъгали доверието ми. През цялото това време не пожелах да се намеся в живота на момчето, защото си давах сметка, че никъде другаде няма да е по-добре, отколкото тук, под вашата закрила. Никога не ми се удаде възможност да ви благодаря за стореното.

— Просто изпълних дълга си — отвърна директорът. — Но едва ли това е поводът, по който сте дошли в този късен час.

— Ще ми се да беше така, но познахте — за друго съм дошла — рече Ариами. — Животът на момчето е в опасност.

— Бен.

— Това е името, което сте му дали. На вас, господин Картър, дължи всичко, което е станал, всичко, което е научил. Но има нещо, от което вече не можем да го предпазим нито вие, нито аз: миналото.

Стрелките на часовника на Томас Картър се събраха отвесно, сочейки полунощ. Той пресуши чашата с бренди и погледна през прозореца към двора. Отвън Бен разговаряше с някакво момиче, което директорът не познаваше.

— Както казах одеве, слушам ви — повтори той.

Ариами се поизправи в креслото, скръсти ръце в скута си и заговори…

— Цели шестнайсет години съм бродила из тази страна в търсене на убежища. Преди две седмици, докато се възстановявах от болест в дома на едни роднини в Делхи, където бях отседнала за месец, пристигна писмо, адресирано до мен. Никой не знаеше и не би могъл да знае, че аз и внучката ми се намираме там. Когато отворих писмото, вътре имаше само празен лист хартия без нито една буквичка, написана на него. Отначало помислих, че е станала грешка или някой е решил да се пошегува. После разгледах плика — имаше щемпел от пощенската служба на Калкута. Мастилото беше размазано и не се виждаше добре, но все пак успях да разчета датата: 25 май 1916 г.

Прибрах писмото, което явно бе пътувало шестнайсет години из Индия, за да стигне вратата на дома, до който само аз имах достъп, и не го погледнах отново до тази вечер. Уморените ми очи не ми бяха изиграли лоша шега — действително това бе датата, която бях видяла на неясния печат, но нещо друго се бе променило. Празният лист хартия сега съдържаше един ред, написан с червено мастило — толкова прясно, че се размаза върху порестата хартия, щом го докоснах с пръсти. „Вече не са деца, стара жено. Върнах се да си взема своето. Махни се от пътя ми.“ Тези думи прочетох в писмото, преди да го хвърля в огъня.

Тогава разбрах кой го е пратил; разбрах също, че е дошло време да изровя старите спомени, които бях погребала през последните години. Не зная дали някога съм ви разказвала за дъщеря си Килиан, господин Картър. Сега съм само една старица, която очаква края на дните си, но съм била и майка, майка на най-прекрасното създание, което този град някога е виждал.

Спомням си онова време като най-щастливото в живота ми. Килиан се омъжи за един от най-даровитите хора в страната ни и отиде да живее с него в къщата, която сам бе построил в северната част на града — къща, невиждана дотогава. Съпругът на дъщеря ми, Лахаважд Чандра Чатърджи, беше инженер и писател. Той бе един от първите, проектирали телеграфската мрежа в страната, един от първите, проектирали системата за електрификация, която ще определи бъдещето на нашите градове, един от първите, построили железопътна мрежа в Калкута… Изобщо един от първите във всичко, което си поставеше за цел да направи.

Но тяхното щастие не трая дълго. Чандра Чатърджи загина в страшния пожар, който унищожи старата гара Джитърс Гейт на отсрещния бряг на Хугли. Сигурно сте виждали тази сграда някой път. Сега е напълно изоставена, но на времето беше една от най-великолепните постройки в Калкута — многоетажна метална структура с революционни нововъведения, набраздена от тунели, със система за вентилация и за хидравлическа връзка. Инженери от цял свят идваха да се дивят на това чудо, сътворено от инженера Чандра Чатърджи.