Карлос Сафон - Среднощният дворец

— Иън се просълзи, когато му връчиха подаръка — каза Вендела.

— Той е чудесен момък, малко неуверен в себе си, но наистина чудесен. Ще оползотвори добре билета и стипендията — гордо рече Картър.

— Питаше за вас. Искаше да ви благодари за помощта.

— Нали не сте му казали, че съм дал пари от собствения си джоб? — попита директорът разтревожено.

— Казах му, но Бен ме опроверга, като заяви, че сте изхарчили целия тазгодишен бюджет, за да погасявате дълговете си от комар — отбеляза сестрата.

Глъчката от празненството все така ехтеше в двора. Картър се навъси.

— Това момче е същински дявол. Ако бездруго не си тръгваше оттук, лично щях да го изхвърля.

— Но вие го обожавате, Томас — разсмя се Вендела, надигайки се от креслото. — И той го знае.

Тя се отправи към вратата, но на самия праг се обърна. Не се предаваше лесно.

— Защо не слезете все пак?

— Лека нощ, Вендела.

— Скучен старец, това сте вие!

— Хайде да не зачекваме темата за възрастта, че ще се видя принуден да изоставя кавалерския тон…

Уверила се в безполезността на упорството си, сестрата измърмори нещо под сурдинка и остави Картър на мира. Директорът на „Св. Патрик“ загаси отново настолната си лампа и предпазливо пристъпи към прозореца, за да зърне празненството през процепите на жалузите. Градината бе озарена от бенгалски огньове и фенерите хвърляха бакърени отблясъци по познатите усмихнати лица под пълната луна. Картър въздъхна. Въпреки че никой от възпитаниците му не си даваше сметка за това, всички имаха еднопосочен билет до някое място, но само Иън знаеше къде отива.

— Остават двайсет минути до полунощ — обяви Бен.

Очите му блестяха, докато гледаше как фойерверките разпръскват във въздуха дъжд от златни искри.

— Дано Сирадж да ни е приготвил някои добри истории тази вечер — каза Изабел, разглеждайки внимателно дъното на чашата си срещу светлината, сякаш очакваше да намери нещо в нея.

— Приготвил е най-добрите! — увери я Рошан. — Днес е последната ни нощ! Краят на обществото „Чоубар“.

— Какво ли ще стане с Двореца? — зачуди се Сет.

От години никой от тях не наричаше изоставената съборетина с друго име.

— Познай — предложи Бен. — Вероятно ще построят на негово място полицейски участък или банка. Нали това строят най-често, щом съборят нещо в някой град? По цял свят е така.

Присъединил се към тях, Сирадж обмисляше мрачните предсказания на Бен.

— Може пък да отворят театър — предположи хилавото момче, загледано в обекта на невъзможната си любов.

Бен подбели очи и поклати глава. Паднеше ли му случай да се подмаже на Изабел, Сирадж изгубваше всякакво достойнство.

— А може изобщо да не го пипнат — обади се Иън. Досега той бе слушал мълчаливо приятелите си, поглеждайки крадешком към рисунката, която Майкъл скицираше върху малък лист хартия.

— Какво рисувате там, Каналето 13 13 Джовани Антонио Канал, познат под името Каналето (1697-1768) — венециански художник, известен предимно със своите пейзажи от родния си град. ? — попита Бен незлобливо.

Майкъл за пръв път вдигна очи от рисунката и погледна приятелите си, които го зяпаха, сякаш е паднал от луната. Усмихна се плахо и им показа листа.

— Това сме ние — обясни портретистът на клуба на седемте.

Потънали в благоговейно мълчание, останалите шест члена на обществото „Чоубар“ разглеждаха рисунката цели пет секунди. Пръв отвърна очи Бен. Майкъл забеляза на лицето на приятеля си онова непроницаемо изражение, което придобиваше, когато го връхлитаха странните му пристъпи на меланхолия.

— Че това моят нос ли е? — попита Сирадж. — Аз нямам такъв нос! Прилича на рибарска кукичка!

— Точно това имаш — отвърна Бен с усмивка, която успя да заблуди всички освен Майкъл. — Не се оплаквай; ако не беше този профил, от теб щеше да се вижда само една права линия.

— Дай да видя — намеси се Изабел, като взе изображението и го разгледа внимателно под светлината на един примигващ фенер. — Значи така ни виждаш?

Майкъл кимна.

— На рисунката гледаш в различна посока от останалите — отбеляза Иън.

— Майкъл винаги гледа онова, което другите не виждат — рече Рошан.

— И какво толкова си видял в нас, което да е недостъпно за другите, Майкъл? — попита Бен.

Той отиде до Изабел и се зае да изучава груповия портрет. Дебелите моливни щрихи изобразяваха приятелите пред езеро, в което се оглеждаха лицата им. Голяма пълна луна бе увиснала в небето, а под нея имаше гора, която се губеше в далечината. Бен разгледа размазаните отражения върху водната повърхност и ги сравни с лицата на фигурите, застанали на ръба на езерцето. Израженията им не съответстваха на отраженията си. Гласът на Изабел го изтръгна от мислите му.