Карлос Сафон - Среднощният дворец

Въпреки строгата си външност на човек, непредразположен към емоционални изблици и гръмки речи, директорът се боеше повече от всеки друг от онази съдбовна дата, в която въпросните недовършени книги щяха завинаги да напуснат неговото писалище. Скоро щяха да преминат в непознати ръце и може би други пера щяха без особени скрупули да допишат сюжета с мрачни продължения, твърде различни от мечтите и очакванията, с които неговите възпитаници предприемаха самотния си полет из улиците на Калкута.

Опитът го бе заставил да се откаже от желанието да проследява съдбата им, щом веднъж излезеха от опеката му. За Томас Картър сбогуването обикновено бе придружено от горчивия вкус на разочарованието — рано или късно откриваше, че тези млади хора, които животът бе лишил от минало, явно бяха лишени и от бъдеще.

В онази гореща майска вечер, заслушан в гласовете на младежите в двора на сградата, където бе организирана скромна прощална забава, директорът се взираше в светлините на Калкута от мрака на кабинета си. Градът искреше под звездния свод, а ята черни облаци се носеха към хоризонта като мастилени петна в чаша бистра вода.

За пореден път бе отклонил поканата да се присъедини към забавата и сега седеше тихо в креслото си, без друга светлина освен пъстрите отражения от хартиените фенери, с които Вендела и учениците бяха окичили дърветата в двора и фасадата на „Св. Патрик“, сякаш бе кораб, украсен за спускането си във вода. Щеше да има достатъчно време да изрече прощалните си думи през малкото останали дни, преди да спази официално установения ред и да върне децата пак на улиците, от които ги бе избавил.

Както бе станало обичайно през последните години, не мина много време и Вендела потропа на вратата му. Този път влезе, без да дочака отговор, и затвори вратата зад гърба си. Картър погледна оживеното лице на старшата сестра и ѝ се усмихна в тъмното.

— Остаряваме, Вендела — рече директорът.

— Вие остарявате, Томас — поправи го тя. — Аз съзрявам. Няма ли да дойдете на празненството? Децата много биха се радвали да ви видят. Казах им, че тържествата не са вашата стихия… Ама след като не са ме слушали толкова години, няма да започнат да ме слушат сега.

Картър запали лампичката на писалището си и с жест покани сестрата да седне.

— От колко години сме заедно, Вендела?

— Двайсет и две, господин Картър. Повече, отколкото изтърпях с покойния си съпруг, царство му небесно.

Директорът се засмя на шегата ѝ.

— Как успяхте да ме издържите толкова време? — полюбопитства той. — Хайде, изплюйте камъчето. Днес е празник и съм благоразположен.

Вендела сви рамене и се заигра с късче алена серпантина, заплело се в косите ѝ.

— Заплащането не е лошо, пък и харесвам децата. Наистина ли няма да слезете?

Картър бавно поклати глава.

— Не искам да им развалям празника — обясни той. — А и няма да понеса още някоя от своеобразните шеги на Бен.

— Бен се е кротнал тази вечер — каза Вендела. — Тъгува, предполагам. Момчетата вече връчиха билета на Иън.

Лицето на директора грейна. Членовете на обществото „Чоубар“ (чието засекретено съществуване, противно на всички предвиждания, бе добре известно на Картър) от месеци събираха пари, за да купят на приятеля си Иън билет за кораб до Саутхамптън; искаха да му го връчат като прощален подарък. Иън от години изразяваше желание да следва медицина и Картър — по предложение на Бен и Изабел — бе писал до редица английски училища писма, в които даваше добри препоръки за момчето и ходатайстваше да му отпуснат стипендия. Уведомлението за стипендията бе пристигнало преди година, но цената на пътуването до Лондон надхвърляше всички очаквания.

Този проблем предизвика различни реакции: Рошан предложи да ограбят кантората на една корабна компания, която се намираше на две пресечки от сиропиталището. На Сирадж му хрумна да организират томбола. Картър изтегли една сума от оскъдните си лични спестявания, а Вендела последва примера му, но пак не беше достатъчно.

В крайна сметка Бен реши да напише пиеса в три действия, озаглавена „Призраците на Калкута“ (фантастична галиматия, в която умираха всички, че дори и сценичните работници). Главната роля на героинята лейди Уиндмеър бе поверена на Изабел, останалите от групата изпълняваха второстепенни роли, а с една особено бомбастична сцена се нагърби самият Бен. Пиесата бе представена в различни училища в града и въпреки че бе посрещната хладно от критиката, пожъна забележителен успех сред своята публика. В резултат на това бе събрана останалата сума, с която трябваше да се финансира пътуването на Иън. След този дебют Бен се развихри в пламенен панегирик за комерсиалното изкуство и за безпогрешния усет на публиката да разпознава шедьоврите.