Карлос Сафон - Среднощният дворец

Бен не му обърна внимание. Любопитството да разкрие загадката бе по-силно от протоколните тънкости на обществото „Чоубар“. Залепил на лицето си ангелската усмивка на образцов ученик, той се насочи право към девойката. Тя го видя да се приближава и сведе поглед.

— Здравей! Аз съм асистентът на господин Картър, директора на „Св. Патрик“ — подхвана въодушевено момчето. — Мога ли да ти помогна с нещо?

— Всъщност не. Твоят… колега вече заведе баба ми при директора.

— Баба ти? Разбирам. Надявам се, че работата не е сериозна. Искам да кажа, че вече е полунощ и се чудех дали не се е случило нещо.

Момичето се усмихна едва-едва и поклати глава. Бен ѝ върна усмивката. Гостенката не беше лесна плячка.

— Казвам се Бен — учтиво рече той.

— Шиър — представи се тя, поглеждайки към вратата, сякаш очакваше баба ѝ да се появи всеки момент.

Бен потри ръце.

— Е, добре, Шиър. Докато моят колега Банким отвежда баба ти в кабинета на господин Картър, аз навярно мога да ти предложа нашето гостоприемство. Шефът много държи да се отнасяме вежливо към посетителите.

— Не си ли малко младичък за асистент на директора? — попита Шиър, като избягваше погледа му.

— Младичък ли? Поласкан съм, но за жалост ще трябва да призная, че съвсем скоро ще навърша двайсет и три.

— Изобщо не ти личи — отвърна Шиър.

— Семейна черта — поясни Бен. — Кожата ни е устойчива на стареене. Представи си само, всички взимат майка ми за моя сестра, когато вървим заедно по улицата.

— Сериозно? — възкликна Шиър, сподавяйки нервния си смях. Не бе повярвала на нито една негова дума.

— И тъй, защо да не приемеш поканата ни? — настоя момчето. — Днес сме организирали прощална забава за някои от хлапетата, на които им предстои да ни напуснат. Тъжно е, но ги чака нов живот! В същото време е вълнуващо.

Шиър втренчи искрящите си очи в него и устните ѝ бавно се извиха в скептична усмивка.

— Баба ме помоли да я чакам тук.

Бен посочи вратата.

— Тук ли? — попита. — Точно на това място?

Тя кимна, озадачена от въпроса.

— Виждаш ли — поде момчето, като ръкомахаше оживено, — съжалявам, че ще трябва да ти го кажа, но… Е, надявах се, че няма да се наложи. Тия работи вредят на доброто име на заведението, но не ми оставяш друг избор. Имаме проблем с падащи елементи от фасадата.

Девойката го изгледа слисана.

— Падащи елементи?

Бен кимна угрижено.

— Именно. Печален факт. Ей тук, на същото място, на което си застанала, преди няма и месец старата ни готвачка госпожа Потс, Господ здраве да ѝ дава, бе ударена от парче тухла, паднало от втория етаж.

Шиър прихна да се смее.

— Не виждам нищо забавно в тази злощастна случка, ако ми позволиш да отбележа — каза Бен с леден тон.

— Не вярвам на нито една твоя дума. Изобщо не си асистент на директора, не си на двайсет и три години и никаква готвачка не е пострадала от дъжд от тухли — рече Шиър предизвикателно. — Откакто си отвори устата, само лъжеш на поразия.

Бен претегли внимателно ситуацията. Първата част от стратегията му бе на път да се провали, както впрочем можеше да се предвиди; трябваше да смени курса с благоразумна, но ловка маневра.

— Е, може малко да съм се поувлякъл, но не всичко, което казах, е лъжа.

— О, нима?

— Не те излъгах за името си. Наистина се казвам Бен. И това, че ти предлагам нашето гостоприемство, също е вярно.

Шиър се усмихна широко.

— С радост бих го приела, Бен, но трябва да чакам тук. Съвсем сериозно.

Момчето потри ръце и на лицето му се изписа кротко примирение.

— Добре. Ще чакам с теб — заяви тържествено. — Ако някоя тухла рече да падне, нека да се стовари върху мен.

Шиър сви безучастно рамене, загледана отново във вратата. Цяла минута измина в пълна тишина, без някой от тях да помръдне или да каже нещо.

— Ама че гореща нощ — обади се накрая Бен.

Девойката се обърна и го изгледа донякъде враждебно.

— Цяла нощ ли ще висиш тук? — попита тя.

— Хайде да се споразумеем така: ела да изпиеш една вълшебна леденостудена лимонада с мен и моите приятели и после ще те оставя на мира — предложи той.

— Не мога, Бен. Честна дума.

— Ще се отдалечим само на двайсетина метра. Можем да вържем звънче на вратата.

— Толкова ли е важно за теб? — попита Шиър.

Бен кимна.

— Това е последната ми седмица тук. Прекарал съм целия си живот на това място и след пет дни пак ще бъда сам. Съвсем сам. Не зная дали някога ще мога да прекарам друга нощ като тази, сред приятели. Ти не знаеш какво е това.