Карлос Сафон - Среднощният дворец

В нощта на тържественото откриване в Джитърс Гейт по незнайни причини избухна пожар. Един влак, който возеше повече от триста изоставени деца за Бомбай, се запали и остана погребан в тъмните тунели, чезнещи в земята. Никой не излезе жив от него и той все още е заседнал в сенките на подземния лабиринт от галерии в западния край на Калкута.

Нощта, в която инженерът и децата загинаха във влака, бе запомнена от жителите на града като една от най-големите трагедии, сполетели някога Калкута. Мнозина я изтълкуваха като знамение, че над града се спуска мрак за вечни времена. Не липсваха слухове, че пожарът е бил предизвикан от група британски финансисти, на които новата железопътна линия би донесла загуби, показвайки, че морският превоз на стоки, едно от големите търговски начинания от времето на лорд Клайв и колониалната компания, вече е отживелица. Влакът беше бъдещето. Релсите бяха пътят, който можеше да отведе някой ден тази страна и този град до нова епоха, свободна от британското господство. В нощта, когато Джитърс Гейт изгоря, тези блянове се превърнаха в кошмари.

Броени дни след изчезването на Чандра моята дъщеря Килиан, която очакваше първото си дете, получи заплахи от някакъв странен тип, изплувал от сенките на Калкута — убиец, заклел се да погуби съпругата и потомците на човека, когото обвиняваше за всичките си нещастия. Този мъж, този престъпник бе причинил пожара, отнел живота на Чандра. Един млад офицер от британската армия — лейтенант Майкъл Пийк, някогашен ухажор на дъщеря ми, се опита да спре безумеца, но задачата се оказа много по-сложна, отколкото бе очаквал.

През нощта, в която дъщеря ми щеше да роди, неколцина мъже нахлуха в дома ѝ и я отвлякоха. Наемни убийци, хора без име и съвест — по улиците на този град лесно можеш да намериш такива срещу жалки грошове. На ръба на отчаянието, лейтенантът цяла седмица търси дъщеря ми под дърво и камък. След тези драматични седем дни Пийк бе осенен от ужасно предчувствие, което се оказа вярно. Убиецът бе отвел Килиан в самите недра на руините на Джитърс Гейт. Там, сред нечистотията и останките от трагедията, тя бе родила момчето, което вие превърнахте в мъж, господин Картър.

Бе родила Бен и сестра му, която аз се опитах да направя жена. Също както вие постъпихте с момчето, аз ѝ дадох име, името, което нейната майка винаги бе мечтала тя да носи: Шиър.

Рискувайки живота си, лейтенант Пийк успя да изтръгне двете деца от ръцете на убиеца. Но злодеят, заслепен от гняв, се закле да проследи дирята им и да ги убие, щом пораснат достатъчно, за да отмъстят за покойния си баща, инженера Чандра Чатърджи. Това бе едничката му цел: да заличи на всяка цена следите от живота и делото на своя враг.

Килиан умря, заричайки се, че душата ѝ няма да намери покой, докато не узнае, че децата ѝ са в безопасност. Лейтенант Пийк, човекът, който тайно я бе обичал колкото собственият ѝ съпруг, даде живота си, за да изпълни последната ѝ воля. На 25 май 1916 г. той успя да прекоси река Хугли и да ми предаде децата. До ден-днешен не зная какво е станало с него после.

Реших, че единственият начин да спася живота на внуците си е да ги разделя и да скрия самоличността и местонахождението им. Останалото от историята на Бен вие го знаете по-добре от мен. Що се отнася до Шиър, взех я под закрилата си и поех на дълго пътуване из цялата страна. Отгледах я и ѝ вдъхнах почит към паметта на забележителния мъж, който беше баща ѝ, и на забележителната жена, която ѝ бе дала живот — моята дъщеря. Никога не ѝ разказах повече, отколкото сметнах за необходимо. В наивността си даже взех да мисля, че разстоянието в пространството и времето ще заличи следите от миналото, но съдбата не може да се промени. Когато получих онова писмо, разбрах, че е дошъл краят на бягството ми и че трябва да се върна в Калкута, за да ви предупредя. Не бях откровена с вас в писмото, което ви написах в онази нощ, господин Картър, но послушах сърцето си, вярвайки, че постъпвам правилно.

Затова взех внучката — не можех да я оставя сама, при положение че убиецът знаеше къде се намираме — и потеглих обратно към Калкута. През цялото пътуване не можех да се отърся от една мисъл, която се натрапваше в съзнанието ми все по-отчетливо. Докато се приближавахме към целта си, у мен се засилваше убеждението, че сега, когато Бен и Шиър са оставили детството зад гърба си, убиецът се е пробудил отново от мрака, за да изпълни старото си обещание. Разбрах също — с онази яснота, която ни носи предчувствието за надвиснала беда, — че този път той няма да се спре пред нищо и пред никого…