Карлос Сафон - Среднощният дворец

Томас Картър дълго мълча, вперил поглед в ръцете си, които почиваха на писалището. Когато вдигна очи, видя, че Ариами все още седи пред него и следователно чутата история не бе просто игра на въображението му. В този миг единственото разумно нещо, което можа да измисли, бе да напълни отново чашата си с бренди и да вдигне самотен тост за свое здраве.

— Не ми вярвате…

— Не съм казал такова нещо — уточни Картър.

— Нищо не казахте — рече Ариами. — Точно това ме тревожи.

Директорът отпи от брендито и се зачуди какво го бе накарало да чака цели десет години, за да разкрие опияняващата прелест на огнената течност, която усърдно бе пазил в шкафа си като някаква реликва без практическа стойност.

— Не е лесно да се повярва в това, което току-що ми разказахте, Ариами — отвърна той. — Поставете се на мое място.

— И все пак се наехте с грижите за момчето преди шестнайсет години.

— Наех се да се погрижа за изоставено дете, а не да вярвам на разни врели-некипели. Просто изпълнявах дълга си и си вършех работата. Тази сграда е сиропиталище, а аз съм негов директор. Това е всичко и друго няма.

— Има, има, господин Картър — възрази Ариами. — Навремето си направих труда да проследя действията ви. Никога не сте уведомили властите за появата на Бен. Никога не сте дали отчет. Няма документи, които да удостоверяват, че е постъпил във вашето заведение. Трябва да е имало някаква причина да действате така, щом не сте повярвали на онова, което сам нарекохте „врели-некипели“.

— Съжалявам, че ще трябва да ви опровергая, Ариами, но въпросните документи съществуват. Просто съм ги завел под други дати и съм описал други обстоятелства. Това е официална институция, а не къща на тайните и загадките.

— Не отговорихте на въпроса ми — упорстваше тя. — По-скоро ми дадохте още поводи да го задам отново: какво ви накара да подправите досието на Бен, ако не сте повярвали на сведенията, които изложих в писмото си?

— При цялото ми уважение, не виждам защо трябва да отговарям на такъв въпрос.

Ариами се взря право в очите му и Картър се опита да избегне погледа ѝ. Горчива усмивка заигра по устните на старата жена.

— Вие сте го видели — рече тя.

— За нов персонаж ли говорим? — попита директорът.

— Кой кого заблуждава сега, господин Картър?

Разговорът като че ли бе стигнал до мъртва точка. Картър стана и закрачи из кабинета под зоркия поглед на старицата.

— Да допуснем — обърна се той към нея, — че повярвам на историята ви. Това е само едно предположение. Какво очаквате да направя оттук насетне?

— Да отпратите Бен по-далече — каза тя натъртено. — Поговорете с него. Предупредете го. Помогнете му. Не ви моля да направите нещо по-различно от това, което сте правили за момчето през последните години.

— Трябва да обмисля внимателно този въпрос — рече Картър.

— Не се бавете много. Онзи мъж е чакал шестнайсет години — може би спокойно би изчакал още един ден. А може би не.

Директорът отново се отпусна тежко в креслото си с помирителен жест.

— Един мъж на име Джавахал ме посети в деня, в който намерихме Бен — обясни той. — Разпитваше ме за момчето, но аз му казах, че не знаем нищо. Скоро след това мъжът изчезна и повече не го видяхме.

— Този тип използва различни имена и самоличности, но целта му е само една, господин Картър — рече Ариами със стоманен блясък в очите. — Не съм прекосила цяла Индия, за да гледам със скръстени ръце как внуците ми загиват заради нерешителността на двама стари глупаци, ако ми простите за израза.

— Стар глупак или не, имам нужда от време, за да помисля на спокойствие. Може би ще трябва да се обърнем към полицията.

Ариами въздъхна.

— Не разполагаме с такова време, пък и няма никакъв смисъл — твърдо заяви тя. — Утре на свечеряване ще напусна Калкута заедно с внучката ми. Утре следобед Бен трябва да се махне оттук и да отиде колкото се може по-далече. Имате няколко часа, за да поговорите с момчето и да подготвите всичко.

— Не е толкова просто — възрази Картър.

— Няма нищо сложно: ако вие не поговорите с него, аз ще го сторя, господин Картър — закани се старата жена, отправяйки се към вратата. — И се молете онзи мъж да не го намери преди съмване.

— Утре ще поговоря с Бен — каза директорът. — Това е всичко, което мога да направя.

Ариами му отправи последен поглед от прага на кабинета.

— Утре, господин Картър, вече е днес.

— Тайно общество ли? — попита Шиър с пламнал от любопитство поглед. — Мислех, че тайните общества съществуват само в евтините романи.