Карлос Сафон - Среднощният дворец

Седем дни и седем нощи обикалял просякът из улиците на Калкута, тропал по вратите на дворците, но те се затръшвали под носа му. Никой не желаел да го изслуша. Хората се глумели с него и го презирали. Докато бродел отчаян из огромния град, открил нищетата, мизерията и мрака, стаени в човешките сърца. Такава безмерна тъга го обзела, че последната нощ решил да напусне завинаги своя град.

Докато се отдалечавал, заплакал и — без да забележи — оставил след себе си диря от сълзи, която чезнела в джунглата. Призори сълзите на Шива се превърнали в лед. Когато хората осъзнали какво са сторили, поискали да скътат ледените сълзи в едно светилище, за да поправят грешката си. Ала те се топели в ръцете им една подир друга и жителите на града никога повече не видели лед.

От този ден насетне страшна жега се стоварила като бич върху града и боговете завинаги му обърнали гръб, оставяйки го на духовете на мрака. Малкото мъдри и праведни люде, останали в него, се молели ледените сълзи на Шива отново да паднат от небето и да премахнат проклятието, превърнало Калкута в обречен град…

— От всички истории на баща ми винаги съм обичала най-много тази. Тя е навярно най-простичката, но съдържа същината на всичко, което той е означавал и все още означава за мен. И аз като хората от прокълнатия град, които трябва да плащат за грешките от миналото, чакам деня, в който сълзите на Шива ще ме облеят и ще ме освободят от самотата ми. А дотогава ще мечтая за онази къща, която баща ми е построил най-напред в съзнанието си, а след години — някъде в северната част на града. Зная, че съществува, въпреки че баба ми винаги е отричала. Без тя да се досеща за това, мисля, че баща ми е описал в книгата си мястото, където е възнамерявал да построи дома някой ден — тук, в Черния град. През всички тези години съм живяла с надеждата да обиколя този дом и да разпозная всичко, което вече знам наизуст — библиотеката, стаите, креслото в работния кабинет…

Това е моята история. Никога не съм я споделяла, защото нямаше с кого. До днес.

Когато Шиър завърши разказа си, мракът, изпълнил Двореца, скри сълзите на някои от членовете на обществото „Чоубар“. Никой не изглеждаше склонен да наруши мълчанието, възцарило се след края на историята. Шиър се засмя нервно и погледна към Бен.

— Е, заслужавам ли да вляза в обществото? — плахо попита тя.

— Според мен заслужаваш да станеш почетен член — отвърна той.

— Ама тази къща съществува ли наистина? — поинтересува се Сирадж, запленен от идеята.

— Сигурна съм, че да — отвърна момичето. — И съм твърдо решена да я намеря. Ключът за местонахождението ѝ е някъде в книгата на баща ми.

— Кога? — попита Сет. — Кога ще започнем да я търсим?

— Още утре — рече Шиър. — С ваша помощ, ако желаете…

— Трябва ти някой, който има глава на раменете си — обади се Изабел. — Разчитай на мен.

— Аз съм опитен ключар — каза Рошан.

— Аз мога да намеря карти в общинския архив още от учредяването на правителството през 1859 г. — отбеляза Сет.

— А пък аз мога да проверя дали има някаква загадка около тази къща — рече Сирадж. — Може да е обитавана от духове.

— А аз мога да я нарисувам точно каквато е в действителност — намеси се и Майкъл. — Да направя чертежи. По книгата, искам да кажа.

Шиър се разсмя и погледна към Бен и Иън.

— Добре де — каза Бен, — някой трябва да ръководи цялата операция. Нагърбвам се с тази задача. А Иън може да слага йод на всеки, който се набоде на някоя треска.

— Предполагам, че няма да приемеш отказ — рече Шиър.

— Зачеркнали сме думата „не“ от речника на библиотеката на „Св. Патрик“ преди шест месеца — заяви Бен. — Сега си член на обществото „Чоубар“ и твоите проблеми са и наши проблеми. Корпоративно нареждане.

— Мислех, че разпускаме обществото — напомни му Сирадж.

— Обявявам отсрочка поради непредвидени обстоятелства от особена важност — отвърна Бен, отправяйки изпепеляващ поглед към приятеля си.

Сирадж се сниши в сенките.

— Чудесно — одобри Шиър, — но вече е време да се връщаме.

Погледът, с който Ариами посрещна Шиър и пълния състав на обществото „Чоубар“, можеше да покрие с лед повърхността на река Хугли посред жежко пладне. Старата дама чакаше до главния вход на сградата в компанията на Банким, чието изражение подсказа на Бен, че трябва тутакси да скалъпи някакво извинение, за да спаси новата си приятелка от мъмренето, което несъмнено я очакваше. Бен излезе по-напред от останалите с най-обезоръжаващата си усмивка.