Карлос Сафон - Среднощният дворец

Върна се в спалнята. Другарите му спяха непробудно и стъклото на прозореца отново бе здраво. Мина през стаята и се просна задъхан на леглото си. Посегна пак към часовника на нощното шкафче и погледна циферблата. Беше готов да се закълне, че е бил извън сградата в продължение на поне двайсет минути, но стрелките показваха същия час както при събуждането му. Допря часовника до ухото си и чу ритмичното тиктакане на механизма. Върна го на мястото му и се опита да подреди мислите си. Вече изпитваше съмнения в онова, което бе видял или мислеше, че е видял. Може би изобщо не беше мърдал от стаята и бе сънувал цялата случка. Равномерното дишане на останалите и непокътнатото стъкло потвърждаваха това предположение. А дали не бе станал жертва на собственото си въображение? Объркан, Бен затвори очи и се опита да задреме с надеждата, че ако се прави на заспал, може би ще успее да заблуди тялото си.

На разсъмване, когато слънцето едва се бе показало над Сивия град — мюсюлманската част в Източна Калкута, — той скочи от леглото и изтича в задния двор, за да огледа стената на сградата на дневна светлина. Нямаше никакви следи от влака. Бен вече бе готов да заключи, че всичко е било сън — необикновено ярък наистина, но все пак сън, — когато с крайчеца на окото си зърна малко тъмно петно на стената. Приближи се и позна отпечатъка от дланта си, ясно очертан върху тухлите. Въздъхна и се завтече обратно в спалнята да събуди Иън, който за пръв път от седмици се бе предал в обятията на Морфей. Поне тази нощ упоритото безсъние го бе оставило на мира.

Денем Среднощният дворец губеше донякъде загадъчния си чар и ярката светлина показваше немилостиво истинското му състояние на стара порутена къща, видяла и по-добри времена. Гледката на любимата обстановка без тайнственото обаяние на калкутските нощи можеше дълбоко да разтърси членовете на обществото „Чоубар“, но разказът на Бен потуши ефекта от сблъсъка с реалността. Всички изслушаха приятеля си в почтително мълчание, а по лицата им се четяха различни чувства — от удивление до недоверчивост.

— Значи просто изчезна в стената, сякаш беше от въздух? — попита Сет.

Бен кимна.

— Това е най-странната история, която си съчинил тоя месец — отбеляза Изабел.

— Нищо не съм съчинил, с очите си го видях.

— Никой не се съмнява, Бен — рече Иън с помирителен тон. — Но всички спяхме и не сме чули нищо. Дори и аз.

— Това вече си е цяло чудо — обади се Рошан. — Може Банким да е сложил нещо в лимонадата.

— Но защо се отнасяте така несериозно? — попита Бен. — Нали видяхте отпечатъка на стената?

Групата мълчеше. Бен погледна втренчено дребничкия си астматичен приятел, най-заклетия почитател на историите за призраци.

— Сирадж?

Момчето вдигна очи и изгледа останалите, като претегляше ситуацията.

— Не за пръв път някой вижда подобно нещо в Калкута… Да вземем например случая с Хейстингс Хаус.

— Не виждам какво общо има едното с другото — възрази Изабел.

Легендата за Хейстингс Хаус, някогашната резиденция на губернатора на провинцията южно от Калкута, бе една от любимите на Сирадж. Тя бе навярно и най-емблематичната от всички истории за призраци в летописите на града — история мрачна и зловеща, с която малко други можеха да се мерят. Според местното предание в нощите, когато имало пълнолуние, духът на Уорън Хейстингс 14 14 Уорън Хейстингс (1732-1818) — първият генерал-губернатор на Индия (1773-1785). Заедно с Робърт Клайв влязъл в историята като основател на колонията Британска Индия. , първият губернатор на Бенгалия, пристигал с призрачен екипаж до верандата на старото си имение в Алипор 15 15 Град в Западна Бенгалия на брега на р. Хугли. и се впускал в трескаво търсене на някакви документи, изчезнали по време на бурното му управление на града.

— Хората в Калкута са го виждали от десетилетия насам — запротестира Сирадж. — Това си е факт, както е факт, че мусоните докарват наводнения.

Членовете на обществото „Чоубар“ подеха разгорещена дискусия относно видението на Бен, в която не се включи единствено той. Няколко минути по-късно, когато разумният диалог вече беше изчерпан, участниците в спора обърнаха глави към облечената в бяло фигура, която ги наблюдаваше мълчаливо от прага на залата без покрив, където се намираха. Един по един, всички притихнаха.

— Не исках да ви прекъсвам… — плахо рече Шиър.

— Прекъсването е добре дошло — увери я Бен. — Просто спорехме. Ей така, за разнообразие.