Карлос Сафон - Среднощният дворец

— Чух края — призна тя. — Видял ли си нещо снощи, Бен?

— Вече и аз не зная — отвърна момчето. — Ами ти? Успя ли да се измъкнеш от зоркото око на баба си? Снощи май те вкарахме в беля.

Шиър се усмихна и поклати глава.

— Баба ми е добра жена, но понякога страховете ѝ надделяват и си мисли, че на всяка крачка ме дебне опасност. Не знае, че съм дошла, затова не мога да остана дълго.

— Закъде си се разбързала? Днес смятахме да отидем до кейовете, можеш да дойдеш с нас — каза Бен за изненада на останалите, които за пръв път чуваха за такъв план.

— Не мога, Бен. Дойдох да се сбогувам.

— Какво? — възкликнаха няколко гласа едновременно.

— Утре заминаваме за Бомбай — рече Шиър. — Баба казва, че трябва да се махнем оттук, защото този град не е сигурно място. Забрани ми да се виждам отново с вас, но не исках да си тръгна, без да сме се сбогували. От десет години насам вие сте единствените приятели, които съм имала, па макар и само за една нощ.

Бен я гледаше смаян.

— Ще ходите в Бомбай? — избухна той. — От какъв зор? Да не би баба ти да си е наумила да става кинозвезда? Това е абсурдно!

— Боя се, че не е — тъжно възрази Шиър. — Остават ми само няколко часа в Калкута. Надявам се, че нямате нищо против да прекарам част от тях с вас.

— Ще се радваме да останеш, Шиър — каза Иън от името на всички.

— Почакай малко! — не мирясваше Бен. — Как така ще се сбогуваме? Няколко часа в Калкута? Невъзможно, госпожице! И сто години да живееш в този град, пак няма да разбереш и половината от това, което става тук. Не можеш да си тръгнеш току-тъй. Още по-малко сега, когато си пълноправен член на обществото „Чоубар“.

— Ще трябва да говориш с баба ми — рече момичето примирено.

— Точно това смятам да направя.

— Гениална идея — отбеляза Рошан. — Снощи ѝ направи прекрасно впечатление.

— Маловерци такива! — оплака се Бен. — Забравихте ли нашите клетви? Трябва да помогнем на Шиър да намери къщата на баща си. Никой няма да напусне този град, докато не намерим къщата и не разбулим загадките ѝ. Точка по въпроса.

— Аз съм за — каза Сирадж. — Но как смяташ да успееш? Нима ще заплашиш баба ѝ?

— Понякога словото е по-силно от меча — заяви Бен. — Впрочем кой беше казал това?

— Волтер? — подхвърли Изабел.

Бен не обърна внимание на иронията.

— И кое ще е това силно слово? — попита Иън.

— С положителност не моето — отвърна Бен. — Да прибегнем до словото на господин Картър. Нека той да разговаря с баба ти.

Шиър сведе поглед и бавно поклати глава.

— Това няма да помогне, Бен — унило рече тя. — Не познаваш Ариами Бозе. Твърдоглава е като муле. Просто ѝ е в кръвта.

Той се усмихна лукаво и очите му проблеснаха.

— Аз съм още по-твърдоглав. Почакай да ме видиш в действие и ще си промениш мнението.

— Бен, пак ще ни забъркаш в някоя каша — рече Сет.

Бен повдигна надменно вежда и изгледа всички един по един, смазвайки в зародиш всеки опит за бунт.

— Ако някой има нещо за казване, да го каже сега или да замълчи навеки — тържествено се закани той.

Никой не се обади.

— Добре. Планът е одобрен единодушно. Да вървим!

Картър пъхна собствения си ключ в ключалката на кабинета си и го превъртя два пъти. Механизмът изскърца, директорът влезе и затвори вратата зад гърба си. Нямаше желание да се среща и да разговаря с когото и да било поне един час. Разкопча жилетката си и се отправи към креслото си. Именно тогава забеляза неподвижния силует, седнал на отсрещния стол, и осъзна, че не е сам. Ключът се изплъзна от пръстите му, но не стигна до пода; една ловка ръка в черна ръкавица го хвана, докато падаше. Зад облегалката на креслото надникна лице с остри черти, озъбено в кучешка усмивка.

— Кой сте вие и как влязохте тук? — попита Картър, неспособен да овладее разтреперания си глас.

Натрапникът се изправи и директорът усети как кръвта се отдръпва от бузите му, когато позна мъжа, който го бе посетил преди шестнайсет години. Лицето му не бе остаряло дори с един-единствен ден, а в очите му пламтеше същата ярост, която Картър добре помнеше. Джавахал. Уловил ключа, посетителят отиде до вратата и я заключи отново. Картър преглътна на сухо. През ума му светкавично преминаха предупрежденията, които бе получил от Ариами Бозе предната нощ. Джавахал стисна ключа между пръстите си и металът се огъна тъй лесно, сякаш бе фиба за коса.

— Май не се радвате да ме видите, господин Картър — рече той. — Не помните ли, че си уговорихме среща преди шестнайсет години? Дойдох да направя моето дарение.