Карлос Сафон - Среднощният дворец

— Напълно ли си сигурен, Банким? — настоя момчето. — Помисли добре. Важно е.

Асистентът сведе очи и разтри челото си, сякаш се опитваше да намери думи, подходящи да опишат онова, което едва си спомняше.

— Секунда след взрива като че ли видях нещо или някой да излиза от кабинета. Всичко беше много объркано.

— Нещо или някой? — попита Бен. — Какво по-точно?

Банким вдигна поглед и сви рамене.

— Не знам. Нито едно от познатите ми неща не може да се движи толкова бързо.

— Животно ли беше?

— Наистина не знам, Бен. Най-вероятно е било плод на въображението ми.

За Бен не бе тайна презрението, което Банким изпитваше към суеверията и тъй наречените свръхестествени явления. Момчето знаеше, че той никога не би си признал, че е видял нещо, надхвърлящо неговата способност за разбиране или анализ. Очите му просто отказваха да видят онова, което умът му не можеше да обясни.

— Щом като е така — настоя Бен за последен път, — какво друго ти показа твоето въображение?

Банким вдигна очи към почернялата дупка на мястото, където само преди часове се бе намирал кабинетът на Томас Картър.

— Стори ми се, че онова нещо се смееше — призна той шепнешком. — Но не смятам да повтарям това пред никого другиго.

Бен кимна и остави асистента при линейката, за да се присъедини към приятелите си, които загрижено чакаха да узнаят какво е разговарял с Картър. С особена тревога го наблюдаваше Шиър, сякаш дълбоко в душата си само тя долавяше, че неговите известия ще насочат хода на събитията към тъмна и смъртоносна пътека, от която няма връщане назад.

— Трябва да поговорим — каза Бен с овладян тон. — Но не тук.

Спомням си онзи майски предобед като първото предзнаменование за бурята, надвиснала неумолимо над нас, растяща зад гърбовете ни и набираща сили в сянката на нашата съвършена невинност — онова блажено неведение, което ни караше да вярваме, че съдбата ще прояви особена благосклонност към нас. Лишени от минало, ние смятахме, че няма защо да се боим от бъдещето.

Тогава съвсем не знаехме, че чакалите на нещастието не преследваха клетия Томас Картър. Острите им зъби жадуваха за друга, по-млада кръв, обагрена от клеймото на проклятие, която не можеше да се скрие нито сред шумните и многолюдни улични пазари, нито в изоставените дворци на Калкута.

Последвахме Бен до Среднощния дворец в търсене на тайно място, където да го изслушаме. Него ден никой от нас не се опасяваше, че зад странното произшествие и несигурните думи, отронени от обгорените устни на директора ни, назрява по-голяма заплаха от раздялата и пустотата, към които сякаш ни водеха ненаписаните страници от нашето бъдеще. Тепърва ни предстоеше да научим, че Дяволът е измислил младостта, за да можем да извършим грешките си, а Бог е създал зрелостта и старостта, за да можем да си платим за тях…

Спомням си също така, че докато Бен ни пресъздаваше разговора си с Томас Картър, всички без изключение почувствахме, че той скрива от нас нещо, което раненият директор му е доверил. Спомням си и угрижените изражения, които добиха лицата на приятелите ми (несъмнено и моето), когато осъзнахме, че за пръв път от толкова години нашият другар Бен бе избрал — независимо по какви причини — да ни спести част от истината.

Малко след това той пожела да разговаря на четири очи с Шиър и аз си помислих, че най-добрият ми приятел току-що е нанесъл окончателен удар на изживяващото последните си дни общество „Чоубар“. Ала по-нататъшните събития щяха за пореден път да ми покажат, че погрешно съм преценил Бен и лоялността, с която клетвите на нашия клуб обвързваха душата му.

В този миг обаче, наблюдавайки лицето му, докато говореше с Шиър, осъзнах, че колелото на съдбата се обръща. Една коварна ръка поставяше залози, които ни въвличаха в игра, надхвърляща нашите възможности.

В маранята на онзи горещ и влажен майски ден релефите и водоливниците по фасадата на тайното скривалище на обществото „Чоубар“ приличаха на восъчни фигури, изсечени с нож от незнайни ръце. Слънцето се бе скрило зад тежка пелена от пепелявосиви облаци, а от река Хугли се издигаше душна мъгла, която изпълваше улиците на Черния град като смъртоносни изпарения от отровно блато.

Бен и Шиър разговаряха зад две срутени колони в централния салон на старото имение, докато останалите чакаха на десетина метра от тях, като навремени им хвърляха крадешком подозрителни погледи.