Карлос Сафон - Среднощният дворец

— Не зная дали постъпих правилно, като скрих това от моите приятели — призна момчето. — Зная, че ще ми се разсърдят, пък и е против принципите на обществото „Чоубар“, но ако има дори далечна вероятност да ме преследва някакъв убиец — нещо, в което се съмнявам, — нямам намерение да ги замесвам в тази работа. Не искам да забърквам и теб, Шиър. Не мога да си представя какво общо има баба ти с всичко това и докато не открия каква е връзката, най-добре ще е тайната да си остане между нас.

Шиър кимна. Смущаваше я мисълта, че тайната, която двамата споделяха, по някакъв начин заставаше между Бен и другарите му, но същевременно си даваше сметка, че нещата можеха да се окажат по-сериозни от очакваното и се радваше, че тази връзка я сближава с него.

— И аз трябва да ти призная нещо, Бен — поде тя. — Тази сутрин, когато дойдох да се сбогувам с вас, не ми изглеждаше важно, но сега нещата са се променили. Снощи, докато се връщахме в къщата, където сме отседнали, баба ме накара да се закълна, че никога вече няма да разговарям с теб. Каза, че трябва да те забравя и че ако се опитвам да се сближа с теб, това може да завърши трагично.

Бен въздъхна, поразен от бързината, с която се увеличаваше пороят от неясни заплахи, свързани с неговата особа. Всички — освен него — като че ли знаеха някаква страшна тайна, която го превръщаше в белязана карта, носител на нещастия. Първоначалното му недоверие бе преминало в безпокойство, а накрая и в открито раздразнение от цялата секретност.

— Какво обяснение ти даде баба ти за тези думи? — попита той. — Снощи ме видя за пръв път и не мисля, че поведението ми ѝ е дало основание да разправя такива нелепици.

— Според мен това няма нищо общо с поведението ти — отвърна Шиър. — Тя беше уплашена от нещо. Нямаше гняв в думите ѝ, само страх.

— Е, ще трябва да изнамерим нещо друго освен страха, ако искаме да разберем какво става. Още сега ще отидем да се срещнем с нея.

Момчето се отправи към мястото, където чакаха останалите членове на обществото „Чоубар“. Лицата им издаваха, че са разисквали темата и са стигнали до някакво решение. Бен се досещаше кой ще бъде изразителят на неизбежния протест. Всички погледи се обърнаха към Иън, който подбели очи и въздъхна.

— Иън има нещо да ти каже — заяви Изабел. — От името на всички ни.

Бен се обърна с усмивка към приятелите си.

— Слушам.

— И тъй — подхвана Иън, — същината на онова, което искаме да ти кажем…

— Не го усуквай, Иън — намеси се Сет.

Момчето се извърна с цялата сдържана ярост, която флегматичната му природа позволяваше.

— Щом сте избрали мен за говорител, ще говоря както си искам. Ясно ли е?

Никой не дръзна да възрази и Иън се върна към задачата си.

— Мисълта ми беше следната: в общи линии смятаме, че нещо в цялата работа не се връзва. Ти ни каза, че господин Картър ти е разправил за някакъв престъпник, който се навъртал около сиропиталището и го нападнал. Престъпник, когото никой не е виждал, а от твоите обяснения изобщо не можем да проумеем мотивите му. Също така не разбираме защо господин Картър пожела да говори изрично с теб или защо ти разговаря с Банким, а не сподели с нас за какво. Сигурно си имаш причини да пазиш това в тайна и да го споделиш само с Шиър, или поне си мислиш, че имаш. Но, честно казано, ако зачиташ нашето общество и целите му, трябва да ни се довериш и да не криеш нищо от нас.

Бен се замисли над думите на Иън и обходи с поглед лицата на приятелите си, които кимаха в знак на съгласие.

— Ако съм скрил нещо, то е само защото мисля, че в противен случай бих могъл да изложа живота ви на опасност — обясни Бен.

— Основният принцип на това общество е да си помагаме при всякакви обстоятелства, а не просто да се развличаме с истории за призраци и да си плюем на петите при първия сигнал за тревога — възрази Сет сърдито.

— Това е сериозен клуб, а не някакъв дамски оркестър — добави Сирадж.

Изабел го плесна по тила.

— Ти да мълчиш! — скастри го тя.

— Добре — отстъпи Бен. — Един за всички и всички за един. Това ли искате? Тримата мускетари?

Един по един, всички кимнаха бавно, без да свалят очи от него.

— Тъй да бъде. Ще ви кажа всичко, което знам, а то не е много — рече Бен.

През следващите десет минути обществото „Чоубар“ чу пълната версия на неговия разказ, включително разговора с Банким и опасенията на бабата на Шиър. След това дойде ред на въпросите.

— Някой някога да е чувал за тоя Джавахал? — попита Сет. — Сирадж?