Карлос Сафон - Среднощният дворец

В онези години, както и днес, почти всички бракове се уреждаха между семействата като обикновена търговска спогодба, в която желанията на бъдещите съпрузи не играеха никаква роля. Повечето традиции са всъщност недъзите на едно общество. Но аз през целия си живот се бях заричала, че дойде ли денят, в който Килиан ще се задоми, тя ще вземе мъжа, когото си е избрала по своя воля.

Когато баща ти се появи на прага на дома ми, изглеждаше пълна противоположност на дузините наперени досадници, които неспирно се навъртаха край майка ти. Говореше малко, но речеше ли да отвори уста, думите му бяха остри като нож и пресичаха всяко желание за отговор. Беше учтив и стига да пожелаеше, проявяваше странен чар, който покоряваше бавно, но сигурно. При все това той винаги се държеше хладно и сдържано с почти всички освен майка ти. В нейната компания ставаше друг човек, уязвим и едва ли не вдетинен. Никога не разбрах кое от двете бе истинското му лице и предполагам, че Килиан е отнесла тази тайна в гроба си.

В редките случаи, когато благоволяваше да разговаря с мен, баща ти не беше словоохотлив. Когато най-сетне се реши да поиска съгласието ми да се ожени за дъщеря ми, аз го попитах как смята да я издържа и какво е положението му. Годините, които бях прекарала с дядо ти на ръба на мизерията, ме бяха научили да предпазвам Килиан от такъв опит. Бях си изградила убеждението, че празният стомах повече от всичко друго развенчава мита за облагородяващото въздействие на глада.

Баща ти ме погледна, запазвайки истинските си мисли за себе си, както правеше винаги, и отвърна, че по професия е инженер и писател. Каза, че се стреми към назначение в една британска строителна компания и че е получил аванс за ръкопис, който изпратил на някакъв издател от Делхи. Всичко това — очистено от изящните фрази, с които баща ти украсяваше речта си, когато му изнасяше — ми намирисваше на нищета и лишения. Не се поколебах да му го кажа. Той се усмихна, взе внимателно ръката ми между своите и тихо изрече тези думи, които никога не ще забравя: „Майко, ще ви го кажа за пръв и последен път: моето бъдеще и това на дъщеря ви оттук насетне са в нашите ръце. От мен зависи да я издържам и да си проправя път в живота. Никой, жив или мъртъв, не ще може да се намеси в делата ни. Затова спете спокойно и имайте доверие в любовта, която изпитвам към дъщеря ви. Но ако тревогите за нея все още не ви дават сън и покой, внимавайте да не опетните дори с едничка дума, жест или действие връзката, която — с ваше съгласие или без него — ще ни свърже завинаги. Тогава и вечността няма да ви стигне, за да се разкаете за постъпката си.“

Три месеца по-късно те се ожениха и никога повече не разговарях с баща ти насаме. Бъдещето показа, че е имал право, и не след дълго започна да си гради име като инженер, без да изоставя страстта си към литературата. Преместиха се да живеят в една къща недалеч оттук — тя бе съборена преди години, — докато той чертаеше онова, което трябваше да бъде техният дом-мечта, същински дворец, измислен от него до последния детайл. Там смяташе да се оттегли заедно с майка ти. По онова време никой не подозираше какви събития се задават.

Никога не опознах истински този човек. Той не ми даде шанс, а и явно не бе заинтересован да се разкрие пред никого освен пред майка ти. На мен ми вдъхваше страх и когато бяхме заедно, се чувствах неспособна да го въвлека в разговор или да се опитам да спечеля симпатията му. Беше невъзможно да узнаеш какво мисли. Четях книгите му, които майка ти ми носеше, и ги изучавах внимателно с надеждата да открия в тях някакъв таен ключ, с който да проникна в лабиринта на ума му. Това никога не ми се удаде.

Баща ти беше загадъчен човек, който не говореше за семейството си или за миналото си. Навярно затова не можах да доловя заплахата, надвиснала над него и над дъщеря ми — заплаха, родена от това тъмно и неведомо минало. Никога не ми даде възможност да му помогна и когато бедата ни връхлетя, беше тъй сам, както и през целия си живот, в доброволно избраната си крепост от самота. Само един човек държеше ключовете ѝ през всичките години, споделени с него: Килиан.

Ала баща ти, подобно на всички нас, имаше минало и от него изникна онази фигура, която щеше да донесе мрака и трагедията на нашето семейство.

Когато Лахаважд бил млад и скитал гладен из улиците на Калкута, бленувайки за цифри и математически формули, се запознал с друго момче на същата възраст — самотно сираче. По онова време баща ти живеел в голяма бедност и — като безброй деца в този град — заболял от една от онези трески, които всяка година взимат хиляди жертви. През дъждовния сезон мусонът отприщваше силни бури над Бенгалския полуостров и цялата делта на Ганг и околностите ѝ се наводняваха. Година след година соленото езеро, което все още се намира в източната част на града, преливаше; щом дъждовете отминеха и водата се отдръпнеше, труповете на рибите, изложени на слънцето, излъчваха облак отровни изпарения, които планинските ветрове от север разнасяха над Калкута, сеейки болест и мор като някаква пъклена напаст.