Карлос Сафон - Среднощният дворец

Ариами погледна неспокойно към Иън. В стаята цареше пълна тишина. Очите на старата жена като че ли молеха за прошка — чувстваше се виновна, че е станала вестителка на лоши новини. Иън леко наклони глава, давайки ѝ знак да излязат от стаята. Ариами се поколеба за миг, но момчето стана и ѝ подаде ръката си. Тя прие помощта му и го последва до съседната стая, за да оставят Бен и Шиър насаме. Иън спря на прага и се обърна към приятеля си.

— Ние ще бъдем отвън — промълви.

Бен само кимна, без да вдига очи.

Членовете на обществото „Чоубар“ се топяха от жега в двора, когато видяха, че Иън излиза от къщата, придружен от старата жена. Двамата размениха няколко думи. Ариами кимна едва-едва и потърси сянката на стария навес от дялан камък. Със сковано изражение, което приятелите му изтълкуваха като знак за лоши вести, Иън отиде при групата и застана в сенчестото място, което му отстъпиха. Всички жадно впиха погледи в него. Ариами ги наблюдаваше печално от няколко метра разстояние.

— Е? — попита Изабел, изразявайки всеобщото нетърпение.

— Не знам откъде да започна — отвърна Иън.

— Започни от най-лошото — предложи Сет.

— Всичко е от лошо по-лошо — предупреди ги Иън.

Останалите безмълвно се взираха в него. Той им се усмихна плахо.

— Пет чифта уши те слушат — насърчи го Изабел.

Иън добросъвестно повтори разкритията на Ариами, без да пропусне нито една подробност. Финалът на разказа му бе посветен на Бен и Шиър, които все още бяха сами вътре, току-що узнали, че над главите им виси съдбовен меч.

Когато приключи, членовете на обществото „Чоубар“ вече бяха забравили за страшната жега, която се лееше от небесата като адско наказание.

— Бен как прие това? — рече Рошан.

Иън сви рамене, свъсил вежди.

— Не много добре, предполагам. Ти как би го приел, ако беше на негово място?

— Какво ще правим сега? — попита Сирадж.

— Какво можем да направим? — попита на свой ред Иън.

— Много неща — заяви Изабел. — Всичко друго, но не и да висим тук и да си пържим задниците на това слънце, докато някакъв убиец се опитва да ликвидира Бен. И Шиър.

— Някой да има възражения? — попита Сет.

Всички отрекоха в един глас.

— Много добре, полковник — обърна се Иън към Изабел. — Какви са заповедите?

— Първо, някой трябва да разучи всичко възможно за инцидента с Джитърс Гейт и за инженера — отвърна тя.

— Аз мога да направя това — предложи Сет. — В библиотеката на Индийския музей трябва да има извадки от вестници от онова време, а вероятно и книги.

— Сет има право — обади се Сирадж. — Навремето се е вдигнал голям шум около този пожар и мнозина още си го спомнят. Не може да няма запазени сведения за него. Бог знае къде, но със сигурност има такива.

— Значи ще трябва да ги намерим — заяви Изабел. — Може да се окажат добра отправна точка.

— Аз ще помогна на Сет — рече Майкъл.

Изабел кимна решително.

— Трябва да научим всичко за този човек, за живота му и за чудната къща, която според предположенията е някъде наблизо — продължи тя. — Може би тази диря ще ни отведе до убиеца.

— Двамата с Рошан ще потърсим къщата — рече Сирадж.

— Ако съществува, сто на сто ще я намерим — добави Рошан.

— Добре, но не влизайте в нея — предупреди ги Изабел.

— Не се тревожи — отвърна Рошан с успокоителен жест.

— Ами аз какво да правя? — попита Иън. Той не можеше да измисли съответна на възможностите си задача със същата лекота, с която приятелите му раждаха идеи.

— Ти остани при Бен и Шиър — нареди Изабел. — Доколкото познаваме Бен, преди да се усетим, ще започнат да му хрумват разни безумни идеи на всеки десет минути. Стой при него и си отваряй очите на четири, за да не направи някоя глупост. Не е желателно да го виждат по улиците с Шиър.

Иън кимна, съзнавайки, че му се е паднала най-трудната задача.

— Ще се срещнем в Среднощния дворец преди здрач — заключи момичето. — Нещо неясно?

Момчетата се спогледаха и решително поклатиха глави.

— Добре, да вървим — каза Изабел.

Сет, Майкъл, Рошан и Сирадж веднага се впуснаха да изпълняват поетите задължения без излишно суетене. Изабел остана при Иън, гледайки безмълвно как се отдалечават в маранята, издигаща се от прашните, опалени от слънцето улици.

— А ти какво смяташ да направиш, Изабел? — попита момчето.

Тя се обърна към него със загадъчна усмивка.

— Имам едно предчувствие.

— Страхувам се от твоите предчувствия като от земетресение — каза Иън. — Какво си си наумила?