Карлос Сафон - Среднощният дворец

Изабел тръгна по моста, като се стараеше да не стъпва по старите релси, които чертаеха пътя към недрата на този пъклен мавзолей. Между изгнилите, почернели траверси бяха поникнали буйни плевели. Ръждясалата структура на моста скърцаше под нозете ѝ; Изабел забеляза табели, които забраняваха влизането и предупреждаваха за опасност от срутване. Никакъв влак не бе минавал по този мост след пожара и, съдейки по окаяното му състояние, явно никой не си бе давал труда да го поправи или дори да мине пеша по него.

Докато източният бряг на река Хугли оставаше все по-назад, а отпред Джитърс Гейт се възправяше в аления залез като фантастична грамада от стомана и сенки, в главата на Изабел започнаха да се прокрадват съмнения. Решението ѝ да дойде на това място вече не изглеждаше така удачно, както ѝ се бе сторило отначало. Едно беше да играе ролята на решителна авантюристка, неустрашима пред несгодите, а съвсем друго — да се впусне реално в тази вдъхваща страх сцена, без да е прочела последното действие от пиесата.

От тунелите, скрити в недрата на гарата, я лъхна мирис на пепел и сгурия — остра смрад, която Изабел неволно свърза със стара фабрика, пропита със смъртоносни газове и слоеве мръсотия и ръжда. Тя се съсредоточи върху първите далечни светлини на гемиите, браздящи водите на Хугли, и се опита да извика в съзнанието си компанията на анонимните им екипажи. Това ѝ помогна да измине последната отсечка от моста, която я делеше от входа на гарата. Когато стигна до края, спря сред релсите, чезнещи в мрака, и огледа големия стоманен фронтон. Върху него, потъмнели от пламъците, все още се четяха релефните букви на името като надпис над входа на огромен мавзолей: ДЖИТЪРС ГЕЙТ.

Изабел пое дълбоко дъх и се приготви да извърши най-неприятното нещо, което бе правила през целия си шестнайсетгодишен живот: да влезе в това място.

Сет и Майкъл показаха невинната усмивка на образцови ученици пред главния библиотекар на Индийския музей, господин Де Росио, чийто изпитателен взор ги подложи на безмилостен анализ в продължение на няколко секунди.

— Това е най-нелепата молба, която съм чувал през живота си — заяви Де Росио. — Поне от последното ти идване тук, Сет.

— Вижте, господин Де Росио — импровизира Сет, — знаем, че работното ви време е само сутрин и че това, което искаме с приятеля ми, може да изглежда малко необичайно…

— Нищо не е необичайно, щом идва от теб, младежо — прекъсна го библиотекарят.

Сет едва потисна усмивката си. При господин Де Росио престорено язвителната ирония бе безпогрешен признак, че е заинтригуван. Малкото му име бе неизвестно на целокупното човечество, с изключение може би на майка му и на съпругата му — ако изобщо в Индия имаше жена, достатъчно храбра, за да се омъжи за подобен чешит. Под външността му на цербер-библиофил се криеше ахилесова пета: неукротимо любопитство и склонност към клюкарство (макар и с академичен уклон), което свеждаше женорята на базара до статуса на треторазредни любителки.

Сет и Майкъл се спогледаха крадешком и решиха да му подхвърлят стръв.

— Господин Де Росио — подхвана Сет с мелодраматичен тон, — не бива да казвам това, но се виждам принуден да се доверя на прочутата ви дискретност: с тази работа са свързани редица престъпления и сериозно се опасяваме, че може да се случат и още, ако не се опитаме да ги спрем.

Малките, остри очички на библиотекаря като че ли се разшириха за миг.

— Сигурни ли сте, че господин Томас Картър е в течение на това? — строго попита той.

— Именно той ни праща — отвърна Сет.

Де Росио отново ги огледа внимателно, сякаш търсеше по лицата им някакви признаци, които да издават коварни намерения.

— А защо твоят приятел — изтърси той внезапно, сочейки Майкъл — мълчи като риба?

— Много е срамежлив, господине — обясни Сет.

Майкъл кимна едва-едва, сякаш да потвърди това изявление. Де Росио се покашля колебливо.

— Та казваш, значи, че работата била свързана с престъпления? — нехайно попита той с отработено безразличие.

— Убийства, господине — потвърди Сет. — И то не едно и две.

Де Росио погледна часовника си, после момчетата, после пак часовника и след кратък размисъл сви рамене.

— Добре — отстъпи накрая. — Но нека да е за последен път. Как се казва човекът, от когото се интересувате?

— Лахаважд Чандра Чатърджи, господине — побърза да отговори Сет.

— Кой, инженерът? Той не загина ли в пожара на Джитърс Гейт?