Карлос Сафон - Среднощният дворец

— А открихте ли нещо за една личност на име Джавахал, приятел на инженера от младежките му години? — попита Сет. — Той бил съден на няколко пъти и около тези процеси се вдигнал доста шум, ако не греша.

— Някъде трябва да е отразено нещо, синко, но има цяла планина от документи за сортиране. Защо не дойдете пак след две седмици? Дотогава ще съм сложил някакъв ред в цялата бъркотия.

— Не можем да чакаме две седмици, господине — обади се Майкъл.

Де Росио го изгледа изненадан.

— Една седмица? — предложи той.

— Господине — твърдо рече Майкъл, — работата е на живот и смърт. Животът на двама души е в опасност.

Библиотекарят видя решителния му поглед и кимна, леко озадачен. Сет реагира мигновено.

— Ние ще ви помогнем да прегледате и подредите материалите — изтърси той.

— Вие? Не знам… Кога?

— Още сега — отвърна Майкъл.

— Знаете ли системата за кодовете, които се използват в нашата картотека? — попита Де Росио.

— Като „Отче наш“ — излъга Сет.

Слънцето потъна като голямо кърваво кълбо зад строшения стъклен панел на западната страна на Джитърс Гейт. Само след секунди пред Изабел се разгърна хипнотична гледка — стотици хоризонтални остриета алена светлина разсякоха мрака на гарата. Пищящите гласове се усилваха и девойката не след дълго чу как закънтяха в огромния свод. Земята затрепери и от тавана се посипаха остри късчета стъкло. Внезапна болка прониза лявата ѝ ръка и когато пипна удареното място, топла кръв прокапа между пръстите ѝ. Изабел се затича към единия край на гарата, предпазвайки лицето си с ръце.

Подслони се под едно стълбище, което водеше към горните нива, и видя пред себе си обширна чакалня. По пода лежаха останки от изгорели дървени пейки, а стените бяха покрити със странни, грубо надраскани рисунки, изобразяващи деформирани демонични фигури с човешки тела, дълги вълчи лапи и изцъклени очи. Подът се тресеше вече много силно и Изабел се приближи към входа на един от тунелите. Мощна струя горещ въздух опари лицето ѝ и тя потърка очи — не можеше да повярва, че вижда това, което се разкри пред нея.

От дълбините на тунела изскочи искрящ, обгърнат от пламъци локомотив, бълвайки яростно огнени кълба като топовни снаряди. Момичето се хвърли на земята, а горящият влак прекоси гарата с оглушителен металически грохот, смесен с писъците на стотици деца в плен на огъня. Изабел остана да лежи със затворени очи, вцепенена от ужас, докато тътенът от влака заглъхна в далечината.

Тогава вдигна глава и се огледа. Гарата беше пуста, забулена от облак пара, който се издигаше бавно, обагрен в тъмночервено от последните лъчи на залязващото слънце. Само на няколко педи разстояние видя локва от някакво тъмно, лепкаво вещество, което проблясваше в здрача. За миг Изабел като че ли зърна върху повърхността на локвата отражението на лице — сияйното тъжно лице на една жена с ореол от светлина, която я зовеше. Протегна ръка към образа и натопи върха на пръстите си в гъстата топла течност. Кръв. Отдръпна ръката си като ужилена и я избърса в роклята си, а видението на призрачното лице бавно се разсея. Запъхтяна, Изабел се примъкна до стената и се облегна на нея, за да се съвземе.

След минута се привдигна отново и огледа гарата. Вечерната светлина гаснеше и скоро щеше да се спусне нощ. Съзнанието на девойката бе изцяло завладяно от една мисъл: не искаше да дочака смрачаването вътре в Джитърс Гейт. Закрачи нервно към изхода и едва тогава съгледа една призрачна фигура, която се носеше към нея сред мъглата, забулила пероните. Силуетът вдигна ръка и Изабел видя как пръстите му се обвиха в пламъци, които осветяваха пътя му. В този миг тя разбра, че няма да излезе от това място така лесно, както бе влязла.

През срутения покрив на Среднощния дворец се виждаше звездното небе — безкрайна шир, изпъстрена с малки бели свещички. Вечерта бе смекчила донякъде палещата жега, която терзаеше града още от зори, но ветрецът, който галеше плахо улиците на Черния град, не бе нещо повече от топла и влажна въздишка, долитаща откъм река Хугли.

Докато чакаха морно появата на останалите членове на обществото „Чоубар“, Иън, Бен и Шиър убиваха времето сред руините на старата къща, всеки вглъбен в собствените си мисли.

Бен бе избрал да се покатери на любимото си място — една гола греда, която пресичаше хоризонтално предния фронтон на Двореца. Седнал точно в центъра ѝ с провесени крака, той обичаше да съзерцава от самотната си наблюдателница светлините на града, силуетите на дворците и гробищата покрай река Хугли, криволичеща през Калкута. Често прекарваше там цели часове, без да говори, дори без да си дава труда да погледне надолу към твърдата земя. Членовете на клуба уважаваха тази привичка — поредната от странностите в поведението на Бен — и бяха свикнали с продължителните пристъпи на меланхолия, които неизменно го връхлитаха след слизането му от неговата небесна кула.