От двора на Двореца Иън погледна изкосо приятеля си и реши да го остави да се наслаждава на едно от последните си духовни усамотения. Междувременно се върна към задачата, с която се занимаваше през последния час: опитваше се да обясни на Шиър основните правила на шаха, като използваше за целта дъската, която обществото „Чоубар“ държеше в щабквартирата си. Шахматните фигури бяха запазени за годишните шампионати, които се провеждаха през декември — печелеше ги неизменно Изабел с почти обидна лекота.
— Има две теории относно стратегията в шаха — обясняваше Иън. — Всъщност са хиляди, но само две действително имат значение. Според първата ключовите фигури са във втората редица: цар, кон, топ, дама и тъй нататък. Съгласно тази теория пешките са само фигури, които се жертват, докато се разгръща тактиката. Втората теория, напротив, защитава идеята, че пешките могат и трябва да бъдат най-опасното средство за атака и че умният стратег ги използва именно като такива, за да се увенчае с победа. При мен, да си призная, и двете теории не вършат работа, но Изабел е гореща поддръжничка на втората.
Споменавайки името на приятелката си, Иън отново се обезпокои за нея. Шиър забеляза разсеяното му изражение и го изтръгна от мислите му с нов въпрос относно играта.
— Каква е разликата между тактика и стратегия? — попита тя. — Нещо чисто техническо ли е?
Иън се замисли над въпроса и си даде сметка, че не знае отговора.
— Разликата не е реална, а чисто езикова — разнесе се гласът на Бен от висините. — Тактиката е съвкупността от малки стъпки, които предприемаш, за да стигнеш до някъде. А стратегията — това са стъпките, които предприемаш, когато вече няма къде да отидеш.
Шиър погледна нагоре и се усмихна на брат си.
— Играеш ли шах, Бен? — попита тя.
Той не отговори.
— Бен не одобрява шаха — обясни Иън. — Според него това е вторият най-безполезен начин да се прахосва човешкият интелект.
— А кой е първият? — попита Шиър развеселена.
— Философията — отвърна Бен от наблюдателния си пост.
— Тъй рече Бен — тържествено заяви Иън. — Е, защо не слезеш вече? Останалите сигурно ще пристигнат всеки момент.
— Ще почакам — отвърна Бен, завърнал се отново сред облаците.
Той слезе половин час по-късно, когато Иън се бе задълбочил в обяснения на ходовете на коня. Тъкмо тогава Рошан и Сирадж се появиха на входа към двора. Малко след тях пристигнаха Сет и Майкъл и всички се събраха в кръг около огъня, стъкмен от Иън с последните сухи дърва, които държаха в едно покрито, защитено от дъждовете хале в задната част на Двореца. Лицата на седмината добиха бакърен оттенък от отблясъците на огъня, докато си предаваха от ръка на ръка шишето с вода, подадено от Бен. Водата не беше особено прясна, но поне не гъмжеше от болестотворни бактерии.
— Нямали да изчакаме Изабел? — попита Сирадж, видимо разтревожен от отсъствието на обекта на несподелената си любов.
— Тя може и да не дойде — рече Иън.
Всички го погледнаха изненадани. Той им предаде накратко разговора, който бе провел с Изабел същия следобед, и видя как лицата им помръкнаха. Когато приключи, Иън им напомни, че тя бе дала указания да споделят откритията си — със или без нея — и даде думата на първия, който бе готов да заговори.
— Добре — започна нервно Сирадж. — Ще ви разкажа какво открихме ние и после веднага ще отида да потърся Изабел. Само на тая дебела глава може да ѝ хрумне да тръгне на нощно разузнаване, сам-сама и без да ни каже къде отива. Как можа да я пуснеш, Иън?
Рошан се притече на помощ на Иън, слагайки ръка на рамото на Сирадж.
— С Изабел не се спори — напомни той. — Можеш само да я слушаш. Хайде, разкажи им за йероглифите и после двамата ще отидем да я търсим.
— Йероглифи ли? — попита Шиър.
Рошан кимна.
— Намерихме къщата, Шиър — обясни Сирадж. — По-точно, знаем къде се намира.
Лицето на девойката внезапно се озари и сърцето ѝ се разтуптя. Момчетата се приближиха до огъня и Сирадж извади лист хартия. На него най-хилавият представител на обществото „Чоубар“ бе преписал няколко стиха с характерния си почерк.
— Какво е това? — попита Сет.
— Стихотворение — отвърна Сирадж.
— Прочети го на глас — нареди Рошан.
Къщата мрачна на проклети души — туй е градът, що обичам.
В нищета линеят те пред затворени за тях сърца и порти.
Сянката на прежна слава е градът, що обичам, чезне той в здрача,
на богатства продадени и души изтерзани обител печална.
Кулата е той, издигната в несигурния ад на нашата съдба,
на написано със кръв проклятие лъжовен чар, омая на
големия мираж. Не обича никого тоз град, покой не знае —
базар е той на моята тъга, танц на измами и безчестия…
Читать дальше