Карлос Сафон - Среднощният дворец

Когато Сирадж прочете стихотворението, приятелите помълчаха няколко мига. Чуваха се само пращенето на огъня и вятърът, носещ далечния шепот на града.

— Познавам тези стихове — промълви Шиър. — Те са от една от книгите на баща ми. Това е финалът на любимия ми разказ за сълзите на Шива.

— Точно така — потвърди Сирадж. — Прекарахме целия следобед в Бенгалския промишлен институт. Това е невероятна сграда, почти съборетина с цели етажи архиви и стаи, потънали в прах и боклуци. Даже имаше плъхове и бас държа, че ако бяхме отишли през нощта, щяхме да открием и нещо друго да се спотайва там…

— Карай по същество, Сирадж — прекъсна го Бен. — Ако обичаш.

— Дадено — отстъпи любителят на мистерии, отлагайки увлечението си за по-подходящ момент. — По същество, след часове на проучвания (които ще ви спестя, предвид на общото настроение) попаднахме на едни книжа, които са принадлежали на баща ти и се съхраняват в института от 1916 г. насам — годината на инцидента на Джитърс Гейт. Сред тези документи имаше книга, подписана от него, и въпреки че не ни разрешиха да я изнесем, можахме хубаво да я разгледаме. И извадихме късмет.

— Не разбирам в какво толкова сте сполучили — възрази Бен.

— Ти би трябвало да го видиш пръв. Някой, вероятно бащата на Шиър, беше нарисувал с перо една къща до стихотворението — отвърна Сирадж със загадъчна усмивка и му подаде листа.

Бен го огледа и сви рамене.

— Виждам само думи — рече накрая.

— Способностите ти отслабват, Бен — пошегува се Сирадж. — Жалко, че Изабел не е тук — тя щеше да го схване. Прочети го отново, но по-внимателно.

Бен го послуша и сбърчи чело.

— Предавам се. Тези стихове нямат никаква структура. Това е просто проза, разделена произволно на редове.

— Именно — потвърди Сирадж. — Но дали в този произвол няма някакъв скрит порядък? Иначе казано, защо авторът е накъсал редовете тъкмо по този начин, а не по друг?

— За да раздели думите? — предположи Шиър.

— Или да ги свърже… — промърмори сякаш на себе си Бен.

— Вземи първата дума от всеки ред и образувай фраза с тях — подсказа Рошан.

Бен погледна отново стихотворението, после вдигна очи към приятелите си.

— Прочети само началните думи от всеки ред — каза Сирадж.

— „Къщата в сянката на кулата на големия базар“ — прочете Бен.

— Има поне шест базара само в северната част на Калкута — изтъкна Иън.

— Но колко от тях имат кула, достатъчно висока, за да хвърли сянка върху съседните къщи? — попита Сирадж.

— Не знам.

— Аз пък знам — рече Сирадж. — Два са: Шиамбазар и Мачуабазар на север от Черния град.

— Дори и така да е — каза Бен, — сянката, която една кула хвърля в течение на деня, описва дъга от минимум 180 градуса, променяйки се всяка минута. Тази къща би могла да бъде на кое да е място в Северна Калкута, а това е равносилно на кое да е място в Индия.

— Почакай — намеси се Шиър. — В стихотворението се споменава здрач. Тук е казано: „чезне той в здрача…“

— Проверихте ли това? — попита Бен.

— Естествено — отвърна Рошан. — Сирадж отиде в Мачуабазар, а аз — в Шиамбазар малко преди залез-слънце.

— И какво? — подканиха ги всички.

— Сянката на кулата при Мачуабазар пада върху стар изоставен склад — каза Сирадж.

— Рошан? — въпросително рече Иън.

Момчето се усмихна, измъкна една недогоряла подпалка от огъня и надраска с нея силуета на кула в пепелта.

— Също като стрелка на часовник, сянката на кулата при Шиамбазар сочи портата на една широка решетеста ограда, зад която се простира двор, обрасъл с палми и буренак. Над короните на дърветата успях да зърна някаква къща с наблюдателна кула.

— Но това е страхотно! — възкликна Шиър.

Бен обаче забеляза сянка от тревога на лицето на Рошан.

— Какъв е проблемът, Рошан? — попита той.

Рошан бавно поклати глава и сви рамене.

— Не знам. Имаше нещо в тая къща, което хич не ми хареса.

— Видя ли нещо? — попита Сет.

Приятелят им отново поклати глава. Иън и Бен се спогледаха безмълвно.

— На някого от вас да му е минало през ум, че всичко това може да се окаже капан? — попита Рошан.

Иън и Бен отново размениха многозначителни погледи и кимнаха. И двамата си мислеха същото.

— Ще рискуваме — заяви Бен с цялата убедителност, която успя да си придаде.

Ариами Бозе драсна нова кибритена клечка и с трепереща ръка я доближи до фитила на бялата свещ, поставена пред нея. Колебливото пламъче освети неясните контури на тъмната стая. Свещта бавно се разгоря и около нея се образува ореол от светлина. Старата жена духна малката дървена клечка и тя угасна, изпускайки призрачен синкав дим, който бавно се възнесе към сенките. Въздушно течение леко помилва косите на тила ѝ и Ариами се обърна. Струя студен въздух, напоен с остра, пронизваща смрад развя наметката ѝ и угаси свещта. Отново се спусна мрак и старата жена чу два отривисти удара по входната врата. Стиснала юмруци, видя как под прага се процежда слаба червеникава светлина. Тропането се повтори, този път по-силно. Студена пот изби по челото на Ариами.