Карлос Сафон - Среднощният дворец

— Да, господине, но с него е имало някой, който е оцелял. Един много опасен тип. Именно той е предизвикал пожара и все още се спотайва някъде, готов за нови престъпления…

Де Росио се усмихна лукаво.

— Звучи интересно — промърмори той.

Изведнъж сянка на тревога помрачи лицето му. Библиотекарят наведе масивното си тяло към двете момчета и строго насочи пръст към тях.

— Това да не е някоя от измишльотините на оня ваш приятел, как му беше името?

— Бен не знае нищо за тази работа, господин Де Росио — успокои го Сет. — Не сме го виждали от месеци.

— Толкова по-добре — заяви мъжът. — Последвайте ме.

Изабел навлезе с плахи стъпки в гарата и изчака очите ѝ да се приспособят към тъмнината. На десетки метри над нея се извисяваше главният свод, образуван от големи арки от стомана и стъкло. Повечето от стъклените панели се бяха стопили от пламъците или просто се бяха пръснали, посипвайки дъжд от фрагменти из цялата гара. Здрачна светлина се процеждаше през пукнатините в потъмнелия метал и парчетата стъкло, оцелели от трагедията. Пероните, описващи плавна дъга под огромния свод, се губеха в мрака, а повърхността им бе осеяна с останки от изгорели пейки и рухнали греди.

Големият гаров часовник, издигал се някога на централния перон като фар на входа на пристанище, сега стърчеше като ням, печален часовой. Момичето мина под циферблата му и забеляза, че стрелките му се бяха огънали към пода като езици от разтопен шоколад. Бяха спрели завинаги, сочейки страшния час, когато огнената стихия бе погълнала гарата.

Явно нищо не се бе променило на това място с изключение на натрупаната с годините мръсотия и пораженията от мусонните дъждове, които се бяха процеждали през вентилационните люкове и пукнатините в свода.

Изабел се спря, за да огледа голямата гара от самия ѝ център. Стори ѝ се, че се намира в потънал храм с безкрайни размери.

Нов полъх от горещ и влажен въздух нахлу в сградата и развя косите на момичето, разпръсквайки прах по пероните. Изабел потръпна и огледа черните гърла на тунелите, които потъваха в земята в другия край на гарата. Прииска ѝ се останалите членове на обществото „Чоубар“ да бяха с нея сега, когато положението все повече заприличваше на историите, които Бен обичаше да съчинява за сбирките им в Среднощния дворец. Тя бръкна в джоба си и измъкна рисунката, на която Майкъл бе изобразил всичките членове на клуба им, застанали край езеро, отразяващо лицата им. Усмихна се, когато видя как я бе скицирал Майкъл, и се зачуди дали той действително я виждаше по този начин. Приятелите много ѝ липсваха.

Тогава го чу за пръв път — от разстояние и приглушен от шепота на въздушните течения, които се носеха из тези тунели. Това бе звукът от далечни гласове, подобен на гълчавата от тълпите, която бе чула преди години, когато се гмурна в река Хугли — него ден Бен я бе учил как да плува под вода. Ала този път Изабел бе сигурна, че гласовете, долитащи от недрата на тунелите, не бяха на случайни пътници. Бяха гласове на деца — стотици деца. И пищяха от ужас.

Де Росио поглади внимателно трите гънки на царствената си брадичка и огледа отново купчината некласифицирани документи, изрезки и книжа, които бе събрал след няколко експедиции до храносмилателния тракт на бездънната библиотека на Индийския музей. Сет и Майкъл го наблюдаваха със смесица от нетърпение и надежда.

— Е — подхвана библиотекарят, — тази работа се оказа по-заплетена, отколкото изглежда. Има много сведения за въпросния Лахаважд Чандра Чатърджи. Повечето материали, които видях, като че ли се повтарят и не са много съществени, но ще ми трябва поне една седмица, за да въведа малко ред в документите за този субект.

— Какво открихте, господине? — попита Сет.

— Честно казано, от всичко по малко — обясни Де Росио. — Господин Чандра бил блестящ инженер, изпреварил времето си, идеалист, обсебен от идеята да остави на тази страна наследство, което да обезщети бедните хора за страданията, които приписвал на британския гнет. Не особено оригинално, да си кажем правичката. Накъсо, имал всички предпоставки, за да свърши като типичен неудачник. Той обаче успял някак да преплува морето от завист, интриги и заговори срещу кариерата му и дори убедил правителството да финансира златната му мечта: изграждането на железопътна мрежа, която да свърже главните градове на страната с провинцията.

Чандра вярвал, че това щяло да сложи край на търговския и политически монопол, започнал по времето на лорд Клайв и сие, когато търговията зависела от речния и морския транспорт. Благодарение на железницата индийският народ щял бавно да си възвърне контрола над богатствата на страната. Естествено, не било нужно човек да е инженер, за да разбере, че нещата няма да се развият така.