Карлос Сафон - Среднощният дворец

— Не бива да се тревожиш, Иън — измънка тя с половин уста.

— Когато казваш това, се тревожа още повече.

— Тази привечер може би няма да се добера до Двореца — рече Изабел. — Ако не се появя, прави каквото трябва. Ти винаги знаеш какво трябва да се направи, Иън.

Той въздъхна угрижен. Не му харесваха цялата тази мистерия и странния блясък, който забеляза в очите на приятелката си.

— Изабел, погледни ме. — Момичето изпълни нареждането. — Каквото и да си намислила, избий си го от главата.

— Умея да се грижа за себе си, Иън — отвърна тя усмихната.

На него обаче хич не му беше до усмивки.

— Не прави нищо, което аз не бих направил — помоли я той.

Изабел се разсмя.

— Ще направя само едно нещо, което ти никога не би посмял — тихо рече тя.

Иън я гледаше озадачено. Тогава тя се приближи до него — в очите ѝ все още проблясваше загадъчната искрица — и го целуна съвсем леко по устните.

— Пази се, Иън — прошепна Изабел в ухото му. — И не си прави илюзии.

Това бе първата целувка, която бе получил от нея, и докато я гледаше как се отдалечава сред превзелия двора гъсталак, Иън изпита внезапен и необясним страх, че може да бъде и последната.

След близо час Бен и Шиър излязоха навън с непроницаеми, но странно спокойни изражения. Шиър отиде при Ариами, която бе прекарала това време сама под навеса, равнодушна към опитите на Иън да я въвлече в разговор, и седна при нея. Бен се насочи направо към Иън.

— Къде са останалите?

— Решихме, че ще е полезно да се разузнаят някои неща за тоя тип Джавахал — отвърна Иън.

— А теб те оставиха за бавачка? — пошегува се Бен, макар че с престорено веселия си тон не можеше да заблуди никого.

— Нещо такова. Ами ти добре ли си? — поинтересува се Иън, сочейки с глава към Шиър.

Приятелят му кимна.

— Да си призная, объркан съм — рече след малко. — Мразя изненадите.

— Изабел смята, че не е добра идея двамата с Шиър да се мотаете заедно. И според мен има право.

— Изабел винаги има право, освен когато спори с мен — заяви Бен. — Но и на мен тази къща не ми изглежда безопасна за нас. Макар и да е била затворена повече от петнайсет години, тя все още е фамилният дом. А и в „Св. Патрик“ очевидно не сме на сигурно място.

— Мисля, че ще е най-добре да отидем в Двореца и да чакаме другите там — предложи Иън.

— Това ли е планът на Изабел? — усмихна се Бен.

— Познай!

— А къде отиде тя?

— Не пожела да ми каже.

— Пак ли някое от нейните предчувствия? — попита Бен разтревожен.

Иън кимна.

— Бог да ни е на помощ — въздъхна Бен и потупа приятеля си по гърба. — Отивам да поговоря с дамите.

Иън се обърна да погледне към Шиър и Ариами Бозе. Възрастната жена като че ли се препираше разгорещено със своята внучка. Двете момчета се спогледаха.

— Подозирам, че бабата държи на плана си да замине утре за Бомбай — отбеляза Бен.

— Ще тръгнеш ли с тях?

— Нямам намерение да напусна този град. Особено сега. Двамата приятели погледаха още малко спорещите баба и внучка, след което Бен прошепна:

— Чакай ме тук — и се отправи към тях.

Ариами Бозе влезе отново в къщата, оставяйки Бен и Шиър насаме пред входа. Лицето на Шиър бе пламнало от гняв и брат ѝ изчака тя първа да заговори. Когато го стори, гласът ѝ трепереше от безсилна ярост, а дланите ѝ бяха здраво сплетени в железен възел.

— Казва, че заминаваме утре и че не иска повече да го обсъждаме. Според нея и ти би трябвало да дойдеш с нас, но не може да те задължи.

— Вероятно смята, че това е най-доброто за теб — рече Бен.

— А ти не мислиш така?

— Бих те излъгал, ако кажа „да“ — призна той.

— Цял живот съм бягала от град на град — с влакове, кораби, фургони… Никога не съм имала собствен дом, приятели или място, което да мога да нарека свое — каза Шиър. — Вече се уморих, Бен. Не мога вечно да бягам от някого, когото дори не познавам.

Известно време братът и сестрата се гледаха мълчаливо. След малко момичето пак заговори.

— Тя е стара жена, Бен. Страхува се, защото животът ѝ изтича и се чувства безсилна да ни защитава още дълго време. Прави го от любов към нас, но бягството вече е безсмислено. Каква ще е ползата да се качим утре на влака за Бомбай? Да слезем на коя да е гара под други имена? Да просим за подслон в кое да е селце, знаейки, че на следващия ден може да се наложи да потеглим пак?

— Каза ли това на Ариами? — попита Бен.

— Не ще да ме чуе. Но този път не смятам да бягам отново. Това е моят дом, това е градът на баща ми и тук възнамерявам да остана. И ако този човек ме преследва, ще му се опълча. Ако е писано да умра от неговата ръка, нека ме убие. Но ако трябва да продължа да живея, не искам да живея като бегълка, която благодари всеки ден, че е видяла изгрева. Ще ми помогнеш ли, Бен?