Карлос Сафон - Среднощният дворец

Това бяха трудни дни за баща ти. Току-що бе построено най-значимото му творение — гарата Джитърс Гейт на западния бряг на река Хугли. Тя беше внушителен, революционен строеж от стомана, кулминацията на изстрадания му проект да изгради в цялата страна железопътна мрежа, която да насърчи развитието на местната търговия и да модернизира провинциите, за да се отърсят постепенно от британското владичество. Това бе едно от страстните му желания, за което можеше с часове да говори разпалено, сякаш бе божествена мисия, поверена му свише.

Официалното откриване на Джитърс Гейт бе определено за края на въпросната седмица. По този повод бе решено да се организира символично събитие: един влак трябваше да превози триста шейсет и пет сирачета до новия им дом в западната част на страната. Те произлизаха от най-бедните прослойки и проектът на баща ти означаваше нов живот за тях. Той се бе нагърбил с това от самото начало, то беше мечтата на живота му.

Майка ти държеше непременно да присъства на церемонията и го уверяваше, че охраната на лейтенант Пийк и хората му ще бъде достатъчна за нейната безопасност.

Когато баща ти се качи във влака и пусна в ход локомотива, който трябваше да отведе децата до новия им дом, се случи нещо непредвидено, за което никой не бе подготвен. Огънят! Страшен пожар избухна и се разпространи из различните нива на гарата, обхващайки вагоните на влака, който навлезе в тунела като подвижен ад, гробница от нажежено желязо за децата, пътуващи в него. Баща ти загина нея нощ, докато напразно се опитваше да спаси сирачетата, а мечтите му се стопиха завинаги сред пламъците.

Когато майка ти получи тази вест, едва не те загуби. Но съдбата, явно уморена да изпраща нещастия на това семейство, се смили над теб. Три дни по-късно, когато раждането съвсем бе наближило, Джавахал и хората му нахлули в дома и отвлекли дъщеря ми, като не пропуснали да заявят, че трагедията с Джитърс Гейт била тяхно дело.

Лейтенант Пийк преживял нападението и ги последвал до самите недра на гарата, която вече се смяташе за прокълнато място и от нощта на трагедията никой не бе влизал там. Джавахал бил оставил в къщата бележка, в която се кълнял, че ще убие майка ти и детето, което щяла да роди. Ала се случило нещо, което дори той не очаквал. Не било едно дете, а две. Близнаци. Момченце и момиченце. Вие двамата…

Ариами Бозе им доразказа историята: как Пийк успял да ги спаси и да ги отнесе до дома ѝ, как тя решила да ги раздели и да ги скрие от убиеца на родителите им… Ала нито Шиър, нито Бен я слушаха вече. Иън наблюдаваше мълчаливо пребледнелите лица на най-добрия си приятел и на момичето. Те почти не мигаха; откровенията, които бяха чули от устата на възрастната жена, сякаш ги бяха вкаменили. Иън въздъхна дълбоко и съжали, че именно него бяха избрали да присъства на тази странна семейна среща. Беше му крайно неловко, чувстваше се като натрапник в драмата на своите приятели.

Въпреки всичко той преглътна собственото си смущение и се съсредоточи върху Бен. Опита се да си представи бурята, която разказът на Ариами несъмнено бе отприщил в душата му, и прокле рязката откровеност, с която страхът и умората бяха накарали старата дама да разкрие събития, чиито последици навярно щяха да се окажат много по-сериозни от очакваното. Поне за момента се опита да прогони от мислите си разказа на Бен за видението с горящия влак, явило му се същата сутрин. Отделните фрагменти на тази главоблъсканица се увеличаваха с плашеща бързина.

Припомни си как Бен десетки пъти бе заявявал, че те, членовете на обществото „Чоубар“, са хора без минало. Сега Иън се опасяваше, че срещата на Бен със собственото му минало в сумрака на тази занемарена къща би могла да му нанесе непоправими щети. Двамата се знаеха от деца и Иън бе научил от продължителните и загадъчни пристъпи на меланхолия, които връхлитаха Бен, че ще е най-добре да го подкрепя без излишни въпроси или опити да гадае мислите му. Доколкото познаваше приятеля си, фасадата на нахакан тип, зад която той обикновено криеше истинската си същност, навярно бе приела неочакваните известия като съкрушителен удар. Самият Бен едва ли щеше някога да пожелае да говори за тази рана.

Иън сложи внимателно ръка на рамото му, но приятелят му като че ли не забеляза това.

Бен и Шиър, между които само преди няколко часа струеше нарастваща симпатия, сега като че ли не можеха да се погледнат, сякаш новите карти, раздадени в играта, ги бяха изпълнили със странна свенливост, с първичен страх да разменят дори незначителен жест.