Карлос Сафон - Среднощният дворец

Шиър взе сбръчканата ръка на баба си и леко я погали. Иън забеляза, че Бен си гризе ноктите, и дискретно го побутна с лакът.

— Едно време вярвах, че нищо не е по-силно от любовта. И любовта наистина притежава сила, но тя бледнее в сравнение с огъня на омразата — започна Ариами. — Зная, че тези откровения не са най-уместният подарък за шестнайсетия ви рожден ден; обикновено на младите им е позволено да живеят много по-дълго време в блажено неведение за истинската природа на света, но се боя, че вие няма да имате тази съмнителна привилегия. Зная също така, че ще се усъмните в думите и мненията ми просто защото идват от устата на една старица. През годините се научих да разпознавам този поглед в очите на собствената ми внучка. Факт е, че нищо не е по-трудно за вярване от истината, а лъжите имат примамлива сила. Колкото по-голяма е лъжата, толкова е по-изкусителна. Това е един от законите на живота и вие ще трябва да намерите подходящия баланс по собствена преценка. След всичко това нека да добавя, че старицата пред вас не е трупала само години, тя е натрупала и истории; а най-тъжна и страшна от тях е тази, която ще ви разкаже сега. История, в която и вие сте участвали, без да го знаете — до днес…

— Някога и аз бях млада и правех всичко, което се очаква от младите — да се задомят, да създадат деца, да натрупат дългове, да се разочароват и да се откажат от мечтите и идеалите, които са се клели да следват вечно. С една дума — да остареят. Все пак съдбата беше щедра към мен, или поне така ми се струваше в началото: свързах живота си с мъж, за когото най-доброто и най-лошото, което мога да кажа, е, че беше добър човек. Защо да лъжа — не беше голям хубавец. Спомням си, че когато идваше у дома, сестрите ми тайничко се подсмиваха. Беше доста непохватен, плах и изглеждаше така, сякаш през последните десет години от живота си не бе напускал библиотеката — накъсо, не беше това, за което би мечтало момиче на твоята възраст, Шиър.

Моят ухажор работеше като учител в едно държавно училище в Южна Калкута. Заплатата му беше мизерна и облеклото му напълно ѝ съответстваше. Всяка събота идваше да ме изведе, облечен с един и същ костюм — единствения, който имаше, — запазен за училищни събрания и за нашите срещи. Чак след шест години можа да си купи друг, но костюмите бездруго не му стояха добре — нямаше подходяща фигура.

Двете ми сестри се омъжиха за зализани красавци, които се отнасяха презрително към дядо ти и зад гърба му ми хвърляха знойни погледи, които явно трябваше да тълкувам като покана да се порадвам на истински мъж, па макар и за кратко.

След години двамата лентяи изпаднаха дотам, че да разчитат на издръжката и благоволението на моя съпруг, но това е друга история. Въпреки че бе прозрял същността на тези пиявици, защото умееше да чете в душата на всеки, с когото общуваше, той не им отказа подкрепата си и се преструваше, че е забравил как го бяха подигравали и пренебрегвали на младини. Аз не бих им помагала, но моят мъж, както вече казах, беше добър човек. Може би прекалено добър.

За жалост здравето му беше крехко и той бързо ме напусна — само година след раждането на единствената ни дъщеря Килиан. Трябваше да я отгледам сама и да се опитам да я науча на всичко, което баща ѝ би искал тя да знае. Килиан бе светлината, която озаряваше живота ми след смъртта на дядо ти. От него бе наследила благия нрав и дарбата да чете в сърцата на хората. Но, за разлика от неговата непохватност и плахост, тя излъчваше сияние и изящество. Красотата ѝ се проявяваше в жестовете, в гласа, в движенията. Когато беше дете, думите ѝ запленяваха гостите ни и хората по улиците като вълшебен чар. Спомням си как омайваше търговците на базара, когато бе едва десетгодишна — гледах я и си мислех, че това дете е като лебед, изплувал от водите на спомена за грозното и тромаво пате, което беше моят мъж. Неговият дух живееше в нея, в най-незначителните ѝ жестове и в начина, по който понякога наблюдаваше безмълвно минувачите от верандата на този дом, а после ме поглеждаше, сериозна до немай-къде, и ме питаше защо има толкова много нещастни хора на тоя свят.

Скоро всички от Черния град започнаха да я назовават с прякора, който ѝ бе дал един бомбайски фотограф: Сияйната принцеса. И не след дълго заприиждаха кандидат-принцове, пръкнали се от къде ли не. Това бяха прекрасни времена; тогава тя споделяше с мен нелепите признания на нагиздените си ухажори, ужасните стихотворения, които ѝ пишеха, и всевъзможни смешни случки, които — ако ситуацията се бе проточила твърде дълго — щяха да ни накарат да повярваме, че всички младежи в този град са отчайващи празноглавци. Ала ето че на сцената се появи някой, който щеше да промени всичко: твоят баща, Шиър, най-интелигентният и най-странният мъж, когото някога съм срещала.