Карлос Сафон - Среднощният дворец

Всички го изгледаха слисани. Объркан, Бен вдигна поглед.

— Аз съм Бен. Какво има?

— Той иска да говори с теб — каза докторът с тон, който загатваше, че се е опитвал да разубеди Картър и че намира молбата му за неразумна.

Бен кимна и се завтече към линейката, където бяха внесли ранения.

— Само за минутка, момче — предупреди го лекарят. — Нито секунда повече.

Бен се приближи до носилката, върху която лежеше Томас Картър, и се опита да се усмихне ободрително, но когато видя в какво състояние бе директорът, стомахът му се сви и думите замръзнаха на езика му. Един от лекарите, застанал зад гърба му, го побутна, за да реагира. Бен пое дълбоко дъх и кимна.

— Здравейте, господин Картър. Аз съм Бен — каза момчето, като се чудеше дали Картър го чува.

Раненият бавно изви глава и вдигна трепереща ръка. Бен я взе между своите и леко я стисна.

— Кажи на този човек да ни остави насаме — изстена директорът, без да отваря очи.

Докторът изгледа строго Бен и изчака няколко секунди, преди да се отдалечи.

— Лекарите казват, че ще се оправите… — подхвана момчето.

Картър поклати глава.

— Не сега, Бен. — Всяка дума явно му струваше титанично усилие. — Слушай ме внимателно и не ме прекъсвай. Разбрано?

Бен кимна. Трябваше му малко време, за да осъзнае, че Картър не можеше да го види.

— Слушам ви, господине.

Директорът стисна ръцете му.

— Един мъж те търси и иска да те убие, Бен. Душегубец — произнесе той с мъка. — Трябва да ми повярваш. Нарича се Джавахал и като че ли смята, че ти имаш някаква връзка с миналото му. Не знам защо те търси, но знам, че е опасен. Това, което направи с мен, само показва на какво е способен. Трябва да говориш с Ариами Бозе, жената, която дойде вчера в сиропиталището. Разкажи ѝ какво съм ти казал и какво се е случило. Тя се опита да ме предупреди, но аз не се отнесох сериозно към думите ѝ. Не допускай същата грешка. Намери я и говори с нея. Кажи ѝ, че Джавахал е бил тук. Тя ще те научи какво да направиш.

Когато обгорените устни на Томас Картър се затвориха отново, момчето се почувства така, сякаш целият свят се срина около него. Откровенията на директора на „Св. Патрик“ изглеждаха съвсем неправдоподобни. Шокът от взрива явно бе увредил способността му за разсъждение и в бълнуването си той си въобразяваше, че има някакъв заговор и Бог знае още какви невероятни опасности. За момента Бен не бе склонен да търси друго обяснение, особено предвид на собствените си съновидения предната нощ. Затворен в клаустрофобичната линейка, пропита със студената миризма на етер, Бен се запита дали обитателите на „Св. Патрик“ не са започнали да си губят ума, в това число и самият той.

— Чу ли ме, Бен? — настоя Картър изтерзано. — Разбра ли какво ти казах?

— Да, господине — измънка момчето. — Не бива да се тревожите сега.

Картър най-сетне отвори очи и Бен с ужас видя пораженията, които им бе нанесъл огънят.

— Бен — опита се да извика директорът с отслабен от болката глас. — Направи каквото ти казах. Веднага! Отиди при тази жена. Закълни ми се, че ще го сториш!

Бен чу стъпки зад гърба си. Червенокосият доктор го хвана за ръката и енергично го задърпа навън. Ръката на Картър се изплъзна от дланта на момчето и увисна във въздуха.

— Стига толкова! — сгълча го лекарят. — Този човек вече е страдал достатъчно.

— Закълни ми се! — изстена Картър, протегнал немощно ръка.

Момчето с отчаяние видя как лекарите му инжектираха нова доза успокоително.

— Заклевам се, господине — каза Бен, не знаейки дали директорът все още можеше да го чуе. — Заклевам се.

Банким го чакаше пред линейката. Застанали малко по-назад, членовете на обществото „Чоубар“ и всички, които се бяха намирали в „Св. Патрик“ по време на нещастието, го гледаха тревожно и унило. Бен се приближи до Банким и го погледна право в очите, зачервени и кървясали от дима и сълзите.

— Банким, трябва да науча нещо. Идвал ли е някой на име Джавахал при господин Картър?

Асистентът го изгледа с недоумение.

— Днес не е идвал никой — рече той. — Господин Картър цяла сутрин бе на събрание в Градския съвет и се прибра към дванайсет. После каза, че отива да поработи в кабинета си и не желае никой да го безпокои, дори и за обяд.

— Сигурен ли си, че е бил сам в кабинета си, когато стана експлозията? — попита Бен, молейки се да получи утвърдителен отговор.

— Да, така мисля — отвърна Банким с уверен тон, въпреки че в погледа му се четеше известно съмнение. — Защо ме питаш? Какво ти каза той?