Карлос Сафон - Среднощният дворец

— Аз съм виновен, госпожо. Искахме само да покажем на вашата внучка задния двор на сградата — рече той.

Без да го удостои с поглед, Ариами се обърна направо към Шиър.

— Казах ти да ме чакаш тук и да не мърдаш никъде — рече старицата с пламнало от гняв лице.

— Ама ние бяхме само на двайсетина метра оттук, госпожо — обади се Иън.

Ариами го изгледа кръвнишки.

— Теб не съм те питала, момче — тросна се тя без сянка от вежливост.

— Прощавайте, че ви разтревожихме, съвсем не сме искали… — поде Бен.

— Остави, Бен — прекъсна го Шиър. — Мога и сама да се оправя.

Враждебното изражение на възрастната жена мигом се смекчи. Това не остана незабелязано от младежите. Ариами посочи Бен и лицето ѝ пребледня под слабата светлина на фенерите в градината.

— Ти ли си Бен? — тихо попита тя.

Момчето кимна, скривайки изненадата си, и посрещна непроницаемия взор на старицата. Нямаше гняв в очите ѝ, само тъга и тревога. Тя хвана внучка си под ръка и сведе поглед.

— Трябва да си вървим — рече. — Сбогувай се с приятелите си.

Членовете на обществото „Чоубар“ кимнаха за сбогом, а Шиър им се усмихна плахо и тръгна. Ариами Бозе все така здраво стискаше ръката ѝ и двете скоро се стопиха сред тъмните улици на Калкута. Иън се приближи до Бен и се взря в приятеля си, който гледаше умислен след едва различимите силуети на старицата и момичето, отдалечаващи се в нощния мрак.

— За миг ми се стори, че тази жена се страхува — рече Иън.

Бен кимна, все така загледан в далечината.

— Че кой не би се страхувал в нощ като тази?

— Мисля, че ще е най-добре всички вече да си лягате — обади се Банким, застанал на прага.

— Това съвет ли е, или заповед? — попита Изабел.

— Знаеш, че моите съвети са заповеди за вас — заяви асистентът на директора, сочейки към сградата. — Хайде, влизайте!

— Тиранин — измърмори Сирадж под сурдинка. — Наслаждавай се на последните си дни!

— Тия, дето остават на свръхсрочна служба, са най-лоши — добави Рошан.

Банким кимна доволно след групичката на седмината, без да обръща внимание на сподавения им ропот. Бен влезе последен и размени съучастнически поглед с него.

— Колкото и да мрънкат, след пет дни ще им липсва твоят полицейски надзор.

— И на теб ще ти липсва, Бен — разсмя се Банким.

— На мен вече ми липсва — измърмори Бен под носа си, докато се качваше по стълбите, които водеха към спалните на първия етаж. Даваше си сметка, че след по-малко от седмица вече няма да брои тези двайсет и четири стъпала, които познаваше толкова добре.

Бен се събуди по някое време в синкавия сумрак на спалнята и като че ли усети леден полъх върху лицето си. Сноп бледа светлина проникваше през тесния заострен прозорец и хвърляше хиляди танцуващи сенки по стените и тавана на стаята. Момчето протегна ръка към скромното нощно шкафче до леглото си и обърна циферблата на часовника си, за да улови лунната светлина. Стрелките сочеха три часа.

Въздъхна, чувствайки, че последните следи от съня се изпаряват като роса под утринното слънце. Може би бе прихванал за една нощ безсънието, което тормозеше Иън. Затвори очи отново и извика в съзнанието си образи от празненството, приключило преди броени часове, като се надяваше, че те ще го приспят с успокояващото си въздействие. Точно в този миг долови странен звук, който сякаш свиреше сред листака в двора.

Отметна чаршафите и отиде бавно до прозореца. Оттам дочу лекия звън на угасените фенери по клоните на дърветата и далечно ехо от — както му се стори — стотици детски гласчета, които се смееха и бъбреха в унисон. Опря чело в стъклото и видя през парата от собствения си дъх една стройна, загърната в черно наметало фигура в средата на двора. Застанал неподвижно, силуетът гледаше право към него. Сепнат, Бен се дръпна назад и пред очите му стъклото бавно се покри с мрежа от пукнатини. Тя тръгна от центъра на прозрачната плоскост и плъзна по нея като бръшлян, като паяжина, изтъкана от невидими пипала. Космите по тила на момчето настръхнаха и дъхът му се учести.

Огледа се наоколо. Всичките му приятели спяха като заклани. Далечните детски гласове се чуха отново и Бен забеляза, че лепкава мъгла се процежда през пукнатините на стъклото като синкав дим през копринен воал. Приближи се отново до прозореца и се опита да огледа двора. Фигурата все още беше там, но този път бе протегнала ръка и сочеше към него. Дългите заострени пръсти изведнъж се обвиха в пламъци. Бен остана така няколко секунди като омагьосан, неспособен да откъсне очи от това видение. Когато странният силует му обърна гръб и се отдалечи в мрака, момчето се опомни и тичешком излезе от спалнята.