Карлос Сафон - Септемврийски светлини

— Майка ти сигурно се радва, че са я оставили на мира за няколко часа, ама твоя си работа — рече Хана.

— Мога да те откарам с платноходката, ако искаш — предложи Исмаел. — При Къщата на носа има малък пристан сред скалите.

Ирен погледна въпросително към Хана.

— Ако откажеш, ще му разбиеш сърцето. Братовчед ми не би поканил на лодката си дори и Грета Гарбо.

— Ти няма ли да дойдеш? — смутено попита Ирен.

— На това корито не се качвам, ако ще да ми платят. Пък и днес е свободният ми ден, а довечера има танци на площада. На твое място щях да си помисля. Най-добрите партии се намират на сушата, това ти го казва една рибарска щерка. Ама и аз какви ги бръщолевя? Хайде, върви. А ти, моряче, гледай да откараш приятелката ми жива и здрава до пристанището. Ясно ли ти е?

Името на платноходката, както се разбра, бе „Кюанеос“ — поне така гласеше надписът на корпуса ѝ; разперила белите си платна на вятъра, тя пореше вълните в посока към носа.

Между отделните маневри Исмаел поглеждаше към девойката с плаха усмивка и седна до руля едва когато лодката бе поела сигурен курс по течението. Ирен се държеше здраво за пейката, докато бризът ръсеше капчици вода по кожата ѝ. Гонена от вятъра, лодката се носеше напред и Хана вече изглеждаше като мъничка фигура, която им махаше от брега. Силата, с която лодката се носеше по водата, и ревът на вълните, удрящи се в корпуса, пораждаха у Ирен желание да се смее без причина.

— За пръв път ли ти е? — попита Исмаел. — Да се возиш с платноходка, имам предвид.

Ирен кимна.

— С нищо не може да се сравни, нали?

Тя отново кимна с усмивка. Не можеше да откъсне очи от големия белег върху крака на Исмаел.

— Змиорка — поясни той, забелязал погледа ѝ. — Дълга история.

Момичето вдигна глава и се загледа в силуета на Крейвънмур, който се подаваше над короните на дърветата в далечината.

— Какво означава името на лодката ти?

— Гръцко е. Kyaneos значи циан — загадъчно отвърна Исмаел.

И тъй като Ирен сбърчи чело, очевидно неразбрала, той добави:

— С тази дума гърците са обозначавали тъмносиния цвят, цвета на морето. Когато говори за морето, Омир го сравнява с цвета на тъмно вино. Негова е думата kyaneos.

— Явно умееш да говориш и за други неща, освен за мрежи и лодки.

— Старая се.

— Кой те е учил?

— На мореплаване ли? Сам съм се учил.

— Не, за гърците…

— Баща ми беше много запален по историята. Още пазя някои от книгите му…

Ирен мълчеше.

— Хана сигурно ти е казала, че родителите ми са починали.

Тя само кимна. Островчето с фара се издигаше от вълните на около двеста метра от тях. Ирен очаровано се взираше в него.

— Фарът не работи от дълги години. Сега се използва онзи, който е на пристанището в Синия залив — осведоми я момчето.

— Никой ли не посещава острова? — полюбопитства Ирен.

Исмаел поклати глава.

— И защо?

— Обичаш ли истории за призраци? — попита той вместо отговор.

— Зависи…

— Местните хора вярват, че островчето с фара е омагьосано или нещо от тоя род. Говори се, че една жена се е удавила там преди много време. Някои твърдят, че виждат светлини по бреговете му. В края на краищата, всеки град си има своите предания и нашият не пада по-долу от другите.

— Светлини ли?

— Септемврийските светлини — заразказва Исмаел, докато подминаваха островчето, което остана зад десния борд. — Според легендата, ако можем да я наречем така, една нощ в края на лятото в градчето имало маскен бал. В разгара на празника хората видели на пристанището жена в маскараден костюм, която се качила на една платноходка и отплавала в морето. Според някои отивала на тайна среща с любимия си на островчето с фара; други смятат, че бягала от правосъдието след тежко престъпление… Нали разбираш, всяко обяснение звучи правдоподобно, защото в действителност никой не знаел коя е. Маската напълно скривала лицето ѝ. Ала докато прекосявала залива, ненадейно се разразила страшна буря, която запратила лодката ѝ в скалите и я направила на трески. Тайнствената безлика жена се удавила — или поне тялото ѝ не било намерено. След няколко дни морето изхвърлило на брега маската ѝ, потрошена от скалите. Оттогава хората разправят, че в края на лятото привечер се виждат светлини на островчето…

— Духът на онази жена…

— Аха… Опитва се да завърши неосъщественото си пътуване до острова… Така гласи легендата.

— А дали е истина?

— Това е история за призраци. Или я приемаш на вяра, или не.