Карлос Сафон - Септемврийски светлини

— Би могъл да отвориш работилница за корабно оборудване — отбеляза момчето.

В отговор чичо му само изграчи нещо неопределено.

— Или пък да продадеш кораба и да вложиш парите в магазина на мосю Дидие. Вече шест години те врънка да го направиш — продължи Исмаел.

Кристиан прекъсна работата си и се взря в племенника си. Макар и да заместваше баща му от тринайсет години, неспирно се изненадваше от онова, което най-много харесваше у момчето и което същевременно най-много го плашеше: смайващата и неизкоренима прилика на Исмаел с покойния му баща, в това число и слабостта да дава съвети, които никой не му е искал.

— Навярно ти ще трябва да направиш това някой ден — отвърна Кристиан. — Аз вече гоня петдесетте. На моята възраст човек не си сменя занаята.

— Тогава защо се оплакваш?

— Че кой не се оплаква?

Исмаел сви рамене. Двамата отново се съсредоточиха върху помпата.

— Добре де, няма да кажа нито думица повече — измърмори момчето.

— Де тоя късмет! Хайде, завий обтегача.

— Той си е изпял песента. Трябва да сменим помпата. Някой ден ще ни вкара в беля.

Юпер му отправи добре отработената си усмивка, запазена за оценители на рибния пазар, представители на пристанищните власти и други чиновници от най-различен калибър.

— Тази помпа е принадлежала на баща ми, преди него — на дядо ми, а преди него…

— Точно това имам предвид — прекъсна го Исмаел. — Мястото ѝ е по-скоро в някой музей, отколкото тук.

— Амин!

— Имам право и ти го знаеш.

Да ядосва чичо си бе едно от любимите занимания на момчето; навярно само плаването с платноходката му доставяше по-голямо удоволствие.

— Нямам намерение да разисквам повече тази тема. Стига! Край! Точка!

И за да не остане нещо неясно, Юпер подчерта думите си с едно енергично завъртане на гаечния ключ.

Изведнъж във вътрешността на помпата се разнесе подозрително скърцане. Юпер се усмихна на момчето. След две секунди накрайникът на обтегача, който току-що бяха укрепили, изхвърча над главите им, описвайки парабола. Последваха го едно бутало, пълен комплект гайки и разни железарии с неопределен вид. Чичото и племенникът проследиха с поглед полета на тези вехтории, докато не се приземиха доста безцеремонно на палубата на съседния кораб, принадлежащ на Жерар Пико. Пико, бивш боксьор с телосложение на бик и мозък на ракообразно, разгледа парчетиите и с недоумение вдигна очи към небето. Юпер и Исмаел се спогледаха.

— Е, надали ще усетим някаква разлика — отбеляза момчето.

— Когато имам нужда от мнението ти…

— Ще го поискаш. Добре. Впрочем, чудех се дали ще имаш нещо против да си взема свободен ден идната събота. Смятам да направя някоя и друга поправка по платноходката…

— Тая поправка да не би случайно да е руса, зеленоока, висока метър и седемдесет? — небрежно попита рибарят и изгледа племенника си с лукава усмивка.

— Новините бързо се разнасят — рече Исмаел.

— Намеси ли се братовчедка ти, направо летят, скъпи племеннико. Как се казва дамата?

— Ирен.

— Разбирам.

— Няма нищо за разбиране.

— То ще си проличи.

— Просто е симпатична и толкоз.

— „Просто е симпатична и толкоз“ — повтори Юпер, имитирайки равнодушния тон на момчето.

— По-добре забрави. Не беше добра идея. Ще работя в събота — прекъсна го Исмаел.

— Ами да, трюмът трябва да се почисти. Има останки от развалена риба и вони до небесата.

— Чудесно.

Юпер прихна да се смее.

— Твърдоглавец като баща си! Харесва ли ти момичето, или не?

— Хм…

— Няма какво да ми хъмкаш, Ромео, три пъти по-стар съм от теб. Харесва ли ти, или не?

Исмаел сви рамене. Бузите му пламтяха като зрели праскови. Накрая измърмори под нос нещо неразбираемо.

— Я преведи — настоя чичо му.

— Казах, че да. Поне така мисля. Почти не я познавам.

— Добре. Това е повече, отколкото можех да кажа аз за леля ти първия път, когато я видях. А Бог ми е свидетел, че е истинска светица.

— Каква беше като млада?

— Остави тая работа, че да не прекараш съботата в трюма — заплаши го Юпер.

Исмаел кимна и се зае да събира инструментите. Чичо му го наблюдаваше с крайчеца на окото си, докато почистваше ръцете си от машинното масло. Почти две години бяха минали от последния път, когато племенникът бе проявил интерес към момиче — казваше се Лаура и бе дъщеря на търговски пътник от Бордо. Вътрешният свят на момчето бе недостъпен и по всичко личеше, че едничката му любов е морето — и самотата. У тази Ирен явно имаше нещо специално.