Карлос Сафон - Септемврийски светлини

Хана направи няколко крачки из стаята. Имаше нещо странно и обезпокоително в тези вещи, макар че не можеше да определи точно какво. Отново плъзна поглед из помещението. В Крейвънмур нямаше деца и никога не бе имало. С каква цел бяха обзавели такава стая?

Изведнъж я осени прозрение. Най-сетне разбра какво я бе смутило отначало. Това не бе редът, нито прекалената спретнатост. Беше нещо толкова просто и понятно от само себе си, че човек дори не би се замислил над него. Стаята явно бе детска, но нещо ѝ липсваше… Играчки. Нямаше нито една-единствена играчка.

Хана вдигна свещника и забеляза още нещо по стените. Някакви хартийки, изрезки от вестници. Тя остави свещника върху детското бюро и се приближи да ги разгледа. Стената бе покрита с колаж от стари изрезки и фотографии. На една от снимките се открояваше жена с бледо лице; тя имаше строги, резки черти, а в черните ѝ очи сякаш се таеше заплаха. Същото лице се виждаше и на други снимки; на една от тях, която Хана разгледа внимателно, тайнствената дама държеше дете на ръце.

Погледът на момичето обходи стената и се спря върху изрязаните статии от стари вестници, чиито заглавия като че ли нямаха връзка помежду си. Известия за страшен пожар в една парижка фабрика и за изчезването на някой си господин Хофман по време на бедствието. Цялата колекция от изрезки бе пропита с натрапчив трагизъм. Наредените една до друга статии бяха като каменни плочи, изграждащи стените на гробище от спомени и сенки от миналото. А в центъра, сред десетки избелели и нечетливи изрезки, се мъдреше титулната страница на вестник от 1890 г. На нея се виждаше едно детско лице. Очите му бяха пълни с ужас — очи на бито животно.

Този образ дълбоко разтърси Хана. Очите на момченцето — едва шест или седемгодишно — като че ли бяха видели кошмарни неща, които тя не би могла дори да си представи. Почувства студ, силен студ, който сякаш извираше от недрата на душата ѝ. Опита се да разчете избледнелия от времето текст под снимката. „Намерено е осемгодишно момче, прекарало седем дни, затворено в тъмно мазе съвсем само“ — гласеше съобщението. Хана се взря отново в лицето на малчугана. Имаше нещо смътно познато в чертите му или може би в очите…

Точно в този миг като че ли чу ехото на някакъв глас, който шепнеше зад гърба ѝ. Обърна се, но там нямаше никой. Момичето въздъхна от облекчение. Неясната светлина, която струеше от свещите, улавяше безброй прашинки, реещи се във въздуха, и обгръщаше всичко с пурпурна мъгла. Хана отиде до един от прозорците и изтри с пръсти пролука за гледане върху запотеното стъкло. Гората отвън бе забулена от мъгла. Лампите в кабинета на Лазарус в западното крило бяха запалени и силуетът на стопанина се очертаваше в топлото златисто сияние, процеждащо се през завесите. Тънък лъч светлина проникна през пролуката на стъклото и плъзна из стаята като прозрачен шнур.

Онзи глас прозвуча отново, само че този път по-наблизо и по-отчетливо. Шепнеше името ѝ. Хана се обърна, огледа тънещата в полумрак стая и за пръв път забеляза едно малко стъклено шишенце, което излъчваше слаб блясък. Черно като обсидиан, то стоеше в неголяма ниша в стената и хвърляше призрачни отражения.

Девойката предпазливо се приближи до нишата и разгледа шишенцето. На пръв поглед напомняше флакон за парфюм, но тя никога не бе виждала толкова красив образец, нито пък толкова изящно гравиран кристал. Запушалката с форма на призма пръскаше дъгоцветни отблясъци. Хана изпита непреодолимо желание да вземе в ръце тази прелестна вещ и да прокара пръсти по безупречните линии на кристала.

Дланите ѝ обхванаха шишенцето извънредно внимателно. Тежеше повече, отколкото бе очаквала, а кристалът се оказа толкова студен, че допирът до него почти ѝ причини болка. Вдигна го до очите си и се опита да разгледа съдържанието му, ала видя единствено непроницаем мрак. Въпреки това, докато се взираше във флакона срещу светлината, стори ѝ се, че нещо се движи вътре — някаква гъста черна течност, може би парфюм…

С треперещи пръсти хвана гравираната кристална запушалка. Нещо забълбука в шишенцето. Хана се поколеба за миг, но красотата на този предмет сякаш обещаваше вълшебно ухание. Тя бавно завъртя запушалката. Чернилката във флакона отново се раздвижи, но момичето вече не ѝ обръщаше внимание. Тапата най-сетне поддаде.

Неописуем звук — свистене на изпуснат газ под налягане — изпълни стаята. Само за миг някаква черна маса, изригнала от гърлото на шишенцето, се разля във въздуха подобно на мастилено петно в езеро. Хана усети, че ръцете ѝ треперят, а онзи шепнещ глас сякаш я обгърна. Когато погледна отново кристалния флакон, установи, че е станал съвсем прозрачен; каквото и да бе имало в него, то бе излязло на свобода благодарение на нея. Момичето върна шишенцето на мястото му. Студено течение се разнесе из стаята и угаси свещите една по една. Докато помещението постепенно потъваше в непрогледна тъма, нечие присъствие ставаше все по-осезаемо в мрака. Непроницаем силует изникна върху стената, оцветявайки я в черно.