Карлос Сафон - Септемврийски светлини

Сянка.

Хана бавно заотстъпва към изхода. Треперещите ѝ ръце напипаха студената брава зад гърба ѝ. Отвори полека вратата, без да откъсва очи от тъмната маса, и се приготви да побегне презглава. Ясно усещаше, че нещо се приближава към нея.

Докато затваряше вратата, верижката, която висеше на шията ѝ, се закачи за един от релефите по дървото. В същия миг зад нея се разнесе нисък, смразяващ кръвта звук, досущ като съскането на огромна змия. Хана чак заплака от страх. Верижката се скъса и в непрогледния мрак момичето чу как медальонът тупна на земята. Освободена, Хана се обърна към сенчестия тунел, простиращ се пред нея. В единия му край вратата, която водеше към стълбището на съседното крило, бе отворена. Призрачното съскане се разнесе отново, този път по-близо. Хана побягна с всички сили към стълбището. Само след миг се чу характерен звук — дръжката на вратата се бе завъртяла в тъмното. Момичето извика, обзето от непреодолим ужас, и се втурна към стълбите.

Слизането до долния етаж сякаш отне цяла вечност. Запъхтяна, Хана взимаше по три стъпала наведнъж, като се стараеше да не се спъне. Когато стигна до вратата, водеща към градината зад Крейвънмур, глезените и коленете ѝ бяха натъртени от паническото бягство, но почти не изпитваше болка. Адреналинът струеше във вените ѝ като огнена река и я тласкаше да тича неуморно. Вратата, която по принцип не се използваше, бе залостена. Хана разби стъклото с лакът и така успя да я отвори от външната страна. При това поряза ръката си, но усети раната едва когато се озова в сумрачната градина.

Затича се към гората; хладният нощен въздух галеше прогизналите ѝ от студена пот дрехи и ги прилепваше към тялото ѝ. Преди да поеме по пътеката, която пресичаше Крейвънмурския лес, Хана се обърна към къщата, очаквайки да зърне преследвача си сред сенките на градината. От привидението нямаше и следа; девойката пое дълбоко дъх. Студеният въздух опари гърлото ѝ и прониза дробовете ѝ като нажежено шило. Канеше се да се впусне отново в бяг, когато съгледа призрачния силует, сякаш залепен за фасадата на Крейвънмур. Плътно лице изплува върху черната плоскост и сянката се заспуска надолу, пълзейки между водоливниците като чудовищен паяк.

Хана се втурна из тъмния лабиринт на гората. Месечината се усмихваше в пролуките между короните и обагряше мъглата в синьо. Листата, рошени от вятъра, шепнеха с безброй гласове. Дърветата сякаш я причакваха край пътя като вкаменени призраци и заплашително протягаха към нея клони като хищни лапи. Хана тичаше колкото ѝ крака държат към светлината, провиждаща се в края на фантастичния тунел — изход, който сякаш се отдалечаваше все повече въпреки отчаяните ѝ усилия да го достигне.

В гората се разнесе грохот. Сянката напредваше през гъсталака, унищожавайки всичко по пътя си като смъртоносен свредел, който си пробиваше път към Хана. Сподавен вик заглъхна в гърлото на девойката. Клоните и трънакът бяха изподраскали ръцете и лицето ѝ. Умората я връхлиташе като дървен чук, чиито удари притъпяваха сетивата ѝ, а един вътрешен глас ѝ нашепваше да се предаде на изтощението, да си полегне и да чака… Но тя чувстваше, че не бива да спира. Трябваше да се измъкне от това място. Още мъничко и щеше да стигне до пътя, който водеше към града. Там щеше да спре някоя кола; все някой щеше да я вземе и да ѝ помогне. Броени секунди я деляха от спасението, трябваше само да излезе от гората.

Далечните светлини на една кола, завиваща покрай Английския плаж, разсякоха горския мрак. Усетила нов прилив на сили, Хана завика за помощ. Зад гърба ѝ се надигна вихрушка, която пресече гъсталака и се извиси към короните на дърветата. Хана вдигна поглед към върхарите, които закриваха лицето на луната. Сянката бавно се разгърна. Девойката едва успя да изпусне последен стон. Потекла от висините като катранен дъжд, сянката рухна връз нея. Хана затвори очи и си представи лицето на майка си, засмяна и бъбрива.

Само след миг почувства ледения дъх на сянката върху лицето си.

В уречения час платноходката на Исмаел изникна от булото на мъглата, стелеща се над залива. Ирен и майка ѝ, които седяха спокойно на верандата и пиеха кафе с мляко, се спогледаха.

— Едва ли има нужда да ти казвам… — подхвана Симон.

— Едва ли има нужда да ми казваш — потвърди Ирен.

— Кога за последен път двете с теб си говорихме за мъжете? — попита майка ѝ.

— Когато бях седемгодишна и нашият съсед Клод ме придума да му дам моята поличка в замяна на неговите панталонки.