Карлос Сафон - Септемврийски светлини

На дневна светлина домът на Лазарус Жан ѝ изглеждаше като неизброден музей, пълен с какви ли не чудеса. Ала с падането на нощта стотиците механични създания, маските и роботите се превръщаха в призрачна фауна, която никога не заспиваше и бдеше в сумрака вечно изцъклена, усмихвайки се неуморно.

Майсторът на играчки спеше в една стая до спалнята на съпругата си в западното крило. С изключение на тях двамата и самата Хана къщата нямаше други обитатели освен десетките творения на Лазарус, които заемаха всеки коридор, всяка стая. В нощната тишина Хана чуваше ехото от неспирно работещите им механични вътрешности. Понякога, когато не я ловеше сън, с часове си представяше играчките, застинали неподвижно с блеснали в мрака стъклени очи.

Едва бе спуснала клепачи, когато чу за пръв път звука — равномерно потропване, приглушено от дъжда. Тя стана, прекоси стаята и отиде до по-светлия правоъгълник на прозореца. Гората от кули, арки и ъгловати покриви на Крейвънмур се простираше навън, забулена от поройния дъжд. Вълчите муцуни на водоливниците бълваха реки от черна вода в пустотата. Как само ненавиждаше това място…

Звукът долетя отново и Хана спря поглед върху редицата прозорци на западното крило. По всяка вероятност вятърът бе отворил един от прозорците на третия етаж. Завесите се развяваха под дъжда и кепенците се удряха монотонно. Девойката прокле лошия си късмет. Кръвта ѝ се смразяваше само при мисълта да излезе в коридора и да прекоси цялата къща чак до западното крило.

Преди страхът ѝ да надделее над чувството за дълг, тя нахлузи пеньоара и чехлите си. Заради тъмнината взе един свещник и запали свещите. Колебливото им медно сияние я обгърна с призрачен ореол. Хана сложи ръка върху студената брава на вратата и преглътна на сухо. Кепенците в далечната тъмна стая все така потропваха равномерно, сякаш я очакваха.

Затвори вратата на спалнята зад гърба си и се озова в безкрайния коридор, който чезнеше в мрака. Вдигна нагоре свещника и закрачи покрай замрелите играчки, които сякаш се рееха във въздуха. Момичето ускори крачка, като избягваше да поглежда встрани. Третият етаж подслоняваше голям брой от старите роботи на Лазарус, които се движеха тромаво и имаха гротескни, нерядко дори страшни лица. Почти всички бяха затворени зад стъклени витрини и току изведнъж оживяваха без предупреждение, подчинявайки се на някакво вътрешно устройство, което ги пробуждаше от механичния им сън.

Хана мина покрай Мадам Сару, врачката, която разбъркваше със съсухрените си ръце колода карти таро, избираше една от тях и я показваше на зрителя. Колкото и да се стараеше, момичето не се сдържа и погледна призрачната циганка, издялана от дърво. Куклата изведнъж отвори очи и протегна карта към Хана. Девойката преглътна с мъка. Картата изобразяваше червен дявол, обвит в пламъци.

На няколко метра по-нататък се поклащаше торсът на човека с маските. Този робот неспирно сваляше от невидимото си лице все нови и нови маски, показвайки се в различен облик. Хана извърна очи и забърза по коридора. Денем бе минавала по него безброй пъти. Това бяха просто безжизнени машини и не си струваше да им обръща внимание, камо ли пък да се бои от тях.

Успокоявайки се с такива мисли, тя зави по коридора, който водеше към западното крило. Миниатюрният оркестър на Маестро Фирети бе разположен в единия край на галерията. Срещу монетка фигурките на музикантите започваха да свирят особена вариация на „Турски марш“ на Моцарт.

Хана спря пред огромна врата от обработен дъб — последната в коридора. Всяка от вратите в Крейвънмур имаше различен релеф и представяше сцени от прочути приказки; словата на братя Грим бяха обезсмъртени в дърводелски произведения, достойни за някой палат. В очите на момичето обаче тези гравюри бяха направо зловещи. Хана никога не бе влизала в това помещение — една от многото стаи в къщата, в които не бе стъпвала с крак и не би го сторила освен при крайна необходимост.

Потропването на прозореца се чуваше зад вратата. Мразовитият дъх на нощта, процеждащ се през процепите ѝ, погали кожата на момичето. Хана хвърли последен поглед към дългия коридор, проточил се зад гърба ѝ. Куклите-оркестранти се взираха в мрака. Ромоленето на дъжда се чуваше отчетливо — сякаш хиляди ситни паячета тичаха по покрива на Крейвънмур. Девойката пое дълбоко дъх, завъртя дръжката и влезе в стаята.

Обгърна я струя леден въздух, която затръшна рязко вратата зад гърба ѝ и угаси свещите. Прогизнали от дъжда, тюлените завеси се поклащаха от вятъра като саван. Хана пристъпи напред и побърза да залости прозореца, отворил се от порива на бурята. С треперещи пръсти момичето извади от джоба на пеньоара си кибрит, за да запали свещите отново. Под танцуващите им пламъци мракът оживя изведнъж. Слабата светлина разкри помещение, което приличаше на детска стая. Малко креватче, до него писалище, книги и детски дрехи, проснати върху стол. Чифт обувки бяха оставени прилежно една до друга под креватчето, а на таблата му висеше мъничко разпятие.