Карлос Сафон - Септемврийски светлини

— Ще изчистя трюма до петък — обяви Исмаел.

— На твое разположение е.

Вечерта, когато чичото и племенникът слязоха на кея, за да се приберат у дома, техният съсед Пико все още изучаваше тайнствените отломки, чудейки се дали това лято щяха да валят дъждове от болтове, или небето му изпращаше някакъв особен знак.

Когато настъпи август, семейство Совел вече имаха чувството, че са живели в Синия залив поне една година. Дори онези, които не ги познаваха лично, вече знаеха цялото им житие-битие благодарение на словоохотливостта на Хана и майка ѝ, Елизабет Юпер. По силата на едно странно явление — клюкарство, граничещо едва ли не с магия — новините за събитията пристигаха в пекарната, където работеше Елизабет, още преди да са се случили. Нито радиото, нито периодичният печат можеха да съперничат на заведението на Елизабет Юпер. То предлагаше пресни кроасани и новини от зори до здрач. Ето защо до настъпването на петъка единствените обитатели на Синия залив, които не знаеха за внезапно пламналата любов между Исмаел Юпер и новодошлата Ирен Совел, бяха рибите и набедените влюбени. Нямаше значение дали нещо се е случило, или тепърва ще се случи. Кратката разходка с лодката от Английския плаж до Къщата на носа вече бе влязла в аналите на лятото на 1937 г.

В действителност първите седмици на август в Синия залив отлетяха неусетно. Симон най-сетне бе успяла да си изгради цялостна представа за Крейвънмур. Списъкът на всички неотложни задачи по поддръжката на дома беше безкраен. Дори само контактите с местните доставчици, уточняването на сметките, воденето на отчетността и кореспонденцията на Лазарус ангажираха цялото ѝ време, без да броим минутите за отдих и сън. Дориан, яхнал велосипеда, получен от Лазарус като подарък при настаняването им, играеше ролята на пощенски гълъб. Само след няколко дни момчето вече познаваше всеки камък и дупка по пътя, опасващ Английския плаж.

Всеки работен ден на Симон започваше с изпращане на писма и старателно сортиране на получената поща в пълно съответствие с указанията на Лазарус. На едно малко листче си бе нахвърляла бележки, които в случай на нужда бързо да я подсетят за чудноватите му изисквания. Тя добре помнеше как на третия ден от службата си насмалко не отвори по случайност едно от писмата, изпратени от Даниел Хофман от Берлин. Паметта ѝ я предпази от тази грешка в последния момент.

Пратките на Хофман пристигаха веднъж на всеки девет дни с едва ли не математическа точност. Пергаментовите пликове винаги имаха восъчен печат с герб във формата на буквата D. Симон бързо свикна да ги отделя от останалите писма и престана да се замисля над необичайната забрана, свързана с тях. Ала през първата седмица на август се случи нещо, което отново събуди любопитството ѝ относно мистериозната кореспонденция на господин Хофман.

Една сутрин Симон влезе в кабинета на Лазарус, за да остави на писалището му куп квитанции, пристигнали по пощата. Предпочиташе да изпълнява тази задача в ранните часове, преди майсторът на играчки да е отишъл в кабинета си, за да не го безпокои и да прекъсва работата му по-късно през деня. Покойният Арман имаше навика да започва деня си с проверка на сметките — поне докато силите му позволяваха.

И тъй, в онова утро Симон влезе в кабинета както обикновено и долови мирис на тютюн, което означаваше, че предната нощ Лазарус е стоял там до късно. Тъкмо оставяше документите върху писалището, когато забеляза нещо, което все още димеше сред угасналата жарава в камината. Заинтригувана, тя се приближи и разрови останките с ръжена. На пръв поглед това като че ли бе сноп книжа, които пламъците не бяха погълнали изцяло. Симон вече се канеше да излезе от стаята, когато изведнъж ясно различи восъчния печат с герба върху хартията в пепелта. Писма! Лазарус бе хвърлил в огъня писмата на Даниел Хофман, за да ги унищожи. Но каквато и да бе причината, помисли си Симон, тази случка никак не я засягаше. Тя остави ръжена и излезе от кабинета, твърдо решена никога вече да не си пъха носа в личните дела на работодателя си.

Потропването на дъжда по прозорците събуди Хана. Беше полунощ. Стаята тънеше в синкав мрак и далечните светкавици на бурята, вилнееща някъде над морето, рисуваха призрачни сенки. Тиктакането на един от говорещите часовници на Лазарус отекваше механично от стената, а очите на засмяното лице на циферблата неспирно шареха наляво-надясно. Хана въздъхна. Мразеше да нощува в Крейвънмур.