Карлос Сафон - Септемврийски светлини

Ирен го изгледа недоверчиво. Исмаел може и да се справяше добре като капитан, но в умението да лъже си оставаше обикновен юнга.

— Това е чистата истина — настоя момчето. — Понякога се гмуркам там. Пещерата продължава навътре в скалите и сякаш няма край.

— Ще ме заведеш ли там? — попита Ирен, преструвайки се, че е повярвала на нелепата измишльотина за призрачните корсари.

Исмаел леко се изчерви. Въпросът ѝ загатваше за продължение. За обещание. С една дума — за опасност.

— Вътре гъмжи от прилепи. Оттам идва името… — предупреди той, неспособен да измисли по-убедителен довод.

— Обожавам прилепите. Летящи мишлета — отвърна Ирен, решена да продължи със закачките.

— Когато кажеш — отстъпи Исмаел, свалил гарда.

Тя му отправи топла усмивка, която съвсем го обърка. За няколко мига забрави от коя посока духаше вятърът и щеше да се съгласи, ако му кажеха, че килът е сладкарско изделие. А най-лошото бе, че Ирен явно забеляза смущението му. Време бе да смени курса. С рязко завъртане на руля и ловка маневра с основното платно Исмаел наклони лодката така, че една вълна лизна кожата на момичето като студен език. Ирен извика и се закиска. Исмаел ѝ се усмихна. Все още не бе наясно какво точно виждаше у нея, но едно поне бе сигурно: не можеше да откъсне очи от това момиче.

— Продължаваме към фара — съобщи той.

Само след миг „Кюанеос“ яхна течението и, тласкана от невидимата ръка на вятъра, се понесе като стрела над гребена на рифа. Ирен държеше здраво ръката на Исмаел. Платноходката се носеше стремително, сякаш едва докосваше водата. Килватерът образуваше гирлянди от бяла пяна. Ирен се обърна към Исмаел и видя, че и той я гледа. За миг очите му се изгубиха в нейните и Ирен почувства как той нежно стисна ръката ѝ. Околният свят никога не бе изглеждал тъй далечен.

В късното утро Симон Совел прекрачи прага на личната библиотека на Лазарус Жан, която заемаше една огромна овална зала в сърцето на Крейвънмур. Безкрайна вселена от книги се издигаше като вавилонска кула към остъкления покрив с цветни витражи. Хиляди незнайни и загадъчни светове се събираха в тази необозрима книжна катедрала. За миг Симон замря пред внушителното зрелище, вперила поглед в ефирната светлина, струяща под свода. Изминаха почти две минути, преди да забележи, че не бе сама в залата.

Една безупречно облечена фигура седеше зад писалището под снопа светлина, който се спускаше отвесно от остъкления покрив. Чул стъпки, Лазарус се извърна, затвори книгата, в която търсеше справка — старинен том, подвързан с черна кожа — и дружелюбно се усмихна на Симон. Усмивката му бе топла и заразителна.

— А, мадам Совел. Добре дошла в скромното ми убежище — каза той, ставайки от стола.

— Не исках да ви прекъсвам работата…

— Но моля ви, радвам се, че го направихте — рече Лазарус. — Бездруго смятах да поговоря с вас за една поръчка на книги, която искам да отправя към фирмата на Артър Франчър…

— Артър Франчър в Лондон ли?

Лицето на Лазарус грейна.

— Знаете ли тази фирма?

— Съпругът ми обикновено купуваше книги от тях, когато пътуваше до Англия. Адресът им е на „Бърлингтън Аркейд“.

— Знаех си, че не бих могъл да избера по-подходящ кандидат от вас за тази работа — заяви Лазарус, с което накара Симон да се изчерви. — Какво ще кажете да обсъдим това на чаша кафе?

Тя плахо се съгласи. Лазарус ѝ се усмихна отново и върна дебелия том, който държеше в ръце, на мястото му сред стотици други такива. Докато го наблюдаваше как прави това, Симон неволно прочете заглавието, ръчно гравирано на корицата. Състоеше се от една-единствена непозната дума, която не ѝ говореше нищо:

Малко преди пладне Ирен съгледа островчето с фара точно в посоката, в която се движеха. Исмаел реши да го заобиколят — маневра, която целеше да се доближат достатъчно, за да акостират в едно малко заливче, врязало се в мрачния, скалист остров. Благодарение на обясненията на момчето Ирен вече бе малко по-сведуща в изкуството на навигацията и елементарната физика на вятъра. Тя прилежно следваше указанията му и двамата с общи усилия успяха да преодолеят напора на течението. Платноходката се плъзна плавно в тесния проход между отвесните скали, който водеше към стария пристан на фара.