Карлос Сафон - Септемврийски светлини

Няколко часа непринуден разговор бяха достатъчни, за да прочете в очите на майстора на играчки, че и на него му минават подобни мисли. Но погледът му подсказваше също така, че той е навеки обвързан с жена си и че бъдещето може да предложи на него и Симон единствено приятелство. Дълбоко приятелство. Сякаш невидим мост бе свързал два свята, разделени дотогава от морето на спомените.

Златиста светлина, предвестник на настъпващия здрач, изпълни кабинета на Лазарус и просна между тях мрежа от огнени отблясъци. Двамата се гледаха мълчаливо.

— Мога ли да ви задам един личен въпрос, Лазарус?

— Разбира се.

— Защо станахте майстор на играчки? Покойният ми съпруг беше инженер и не му липсваше дарба. Но вашият труд говори за забележителен талант. Съвсем не преувеличавам, вие знаете това по-добре от мен. И тъй, защо точно играчки?

Лазарус само се усмихна, без да каже нищо.

— Няма нужда да ми отговаряте — побърза да добави Симон.

Той стана и бавно отиде до големия прозорец. Залезът позлати силуета му.

— Това е дълга история — подхвана изобретателят. — Когато бях малък, семейството ми живееше в стария квартал „Гоблен“ 4 4 „Гоблен“ е име на квартал, на улица и на стара манифактура за килими и рогозки в Париж. в Париж. Може би познавате района — беден квартал с овехтели сгради, тъмни и нездравословни, призрачна сива цитадела с тесни и мизерни улички. В ония дни положението — ако това изобщо е възможно — бе дори по-лошо, отколкото може да е останало в спомените ви. Ние живеехме в малка квартирка в една стара сграда на улица „Гоблен“. Част от фасадата заплашваше да рухне и бе укрепена с подпори, но нито едно от семействата, обитаващи дома, не можеше да си позволи да се премести в по-благоустроена част на квартала. До ден-днешен недоумявам как се побирахме в тази тясна дупка: тримата ми братя и аз, родителите ми и чичо Люк. Но да не се отклонявам от темата…

Бях самотно момче. Винаги ми е липсвала компания. Повечето деца от махалата се интересуваха от неща, които ме отегчаваха, и обратно — моите увлечения не вълнуваха никого от познатите ми. Научих се да чета — същинско чудо — и другарувах най-вече с книгите. Това можеше да разтревожи майка ми, ако вниманието ѝ не бе заето от неотложни домашни грижи. Нейната представа за нормално здраво детство бе да търчиш из улиците и да усвояваш опита и знанията на околните.

Що се отнася до баща ми, той само чакаше аз и братята ми да пораснем достатъчно, за да припечелваме нещо и да носим пари вкъщи.

Някои хора нямаха дори този късмет. В същата сграда живееше едно момче на моята възраст, което се казваше Жан Невил. Майка му бе вдовица и двамата бяха като заточеници в мъничък апартамент на първия етаж до вестибюла. Бащата на момчето отдавна бе починал от някаква болест, предизвикана от отравяне с химикали — това му бе докарала работата във фабриката за фаянс, където се бе трудил през целия си живот. Впрочем обичайна история. Научих всичко това, защото с времето се оказа, че съм единственият приятел на малкия Жан в квартала. Майка му Ан не го пускаше да излиза по-далеч от вътрешния двор на сградата. Неговият дом бе негов затвор.

Осем години преди тези събития Ан Невил бе родила близнаци в старата болница „Сен Кристиан“ на Монпарнас. Жан и Жозеф. Жозеф бил мъртвороден. Следващите осем години Жан бе раснал с бремето на вината, че е убил брат си при раждането си. Поне така смяташе той. Ан му втълпяваше всеки божи ден, че брат му се е родил мъртъв по негова вина; че именно заради него се е лишила от прекрасен син. С никакви думи или дела Жан не успяваше да спечели обичта на майка си.

Разбира се, пред други хора Ан Невил проявяваше нежност към сина си, както си му е редът. Но останеха ли насаме в квартирата, нещата коренно се променяха. Ан всеки ден натякваше на Жан, че е безделник и лентяй. Резултатите му в училище били плачевни. Качествата — меко казано съмнителни. Движенията — тромави. Накъсо, самото му съществуване било проклятие. А какво възхитително момче щял да бъде Жозеф — мило, ученолюбиво… Изобщо момче за пример, каквото Жан нямало никога да стане.

Малкият Жан не след дълго разбрал, че именно той е трябвало да умре в онази мрачна болнична стая преди осем години. Заемал чуждо място… Всички играчки, които Ан бе пазила години наред за бъдещото си дете, се озовали в печката само седмица след връщането ѝ от болницата. Жан никога не получил нито една играчка. За него те били нещо забранено — не ги заслужавал.