Карлос Сафон - Септемврийски светлини

По-късно, когато вече чувстваха, че не ги дели никаква бариера, че всички погледи и жестове са думи на език, който само те разбират, Ирен и Исмаел останаха на кулата на фара, прегърнати мълчаливо. Ако зависеше от тях, щяха да стоят така до деня на Страшния съд.

— Къде би искал да бъдеш след десет години? — ненадейно попита Ирен.

Исмаел се позабави с отговора — не беше лесно да се каже.

— Що за въпрос? Нямам представа.

— Какво би искал да правиш? Да последваш примера на чичо си с риболовния кораб?

— Не ми изглежда добра идея.

— Какво тогава? — настояваше тя.

— Как да ти кажа, сигурно е глупост…

— Кое е глупост?

Исмаел дълго мълча. Ирен чакаше търпеливо.

— Радиосериали. Бих искал да пиша сценарии за радиосериали — заяви най-сетне той.

Беше изплюл камъчето.

Ирен му се усмихна. Отново тази неопределима, загадъчна усмивка.

— Какви по-точно?

Исмаел я погледна предпазливо. Не беше обсъждал тази тема с никого и не се чувстваше в свои води, за да говори за това. Дали не беше по-добре да свият платната и да се върнат в пристанището?

— За тайни и загадки — колебливо отвърна той.

— Мислех, че не вярваш в такива неща.

— Не е нужно да вярваш, за да пишеш за тях — рече Исмаел. — От известно време събирам статии за един тип, който пише сценарии за радиосериали. Казва се Орсън Уелс. Навярно бих могъл да се опитам да работя с него…

— Орсън Уелс? Никога не съм го чувала, но едва ли е човек, до когото можеш лесно да се добереш. Измислил ли си вече някакъв сюжет?

Той кимна неопределено.

— Трябва да ми обещаеш, че няма да разкажеш на никого.

Девойката тържествено вдигна ръка. Струваше ѝ се, че Исмаел се държи детински, но беше заинтригувана.

— Ела с мен.

Исмаел я поведе обратно към жилището на пазача. Когато влязоха там, момчето отиде до една ракла в ъгъла на стаята и я отвори. Очите му блестяха от вълнение.

— При първото си идване тук се гмурках в морето и така открих останките от лодката, с която уж се била удавила онази жена преди двайсет години — загадъчно подхвана той. — Помниш ли историята, която ти разказах?

— Септемврийските светлини. Тайнствената дама, изчезнала в бурята… — потвърди Ирен.

— Именно. Я познай какво открих сред отломките?

— Какво?

Исмаел бръкна в раклата и извади оттам малка книжка, подвързана с кожа и прибрана в метална кутийка, не по-голяма от табакера.

— Водата е повредила някои от страниците, но има откъси, които все още са четливи.

— Книга? — възкликна Ирен заинтригувана.

— Не каква да е книга, а дневник — поясни Исмаел. — Нейният дневник.

Малко преди здрач „Кюанеос“ вдигна котва и пое обратно към Къщата на носа. Синият балдахин, похлупил залива, бе изпъстрен със звезди, а кървавочервеното слънце бавно потъваше зад хоризонта като диск от нажежено желязо. Ирен мълчаливо наблюдаваше как Исмаел управлява платноходката. Той ѝ се усмихна, после пак насочи вниманието си към платната, следейки посоката на вятъра, задухал от запад.

Преди него Ирен се бе целувала с две момчета. Първият път беше по-скоро експеримент, който тя проведе с брата на една от приятелките си от училище; просто искаше да разбере какво изпитват хората, когато се целуват. Не остана впечатлена — не беше нещо кой знае какво. Второто момче, Жерар, бе по-уплашено и от нея, а преживяването не промени дотогавашното ѝ мнение. Но с Исмаел беше различно. Когато устните им се допряха, по тялото ѝ сякаш протече електричество. Докосванията му, мирисът, изобщо всичко у него бе различно.

— За какво мислиш? — попита този път Исмаел, заинтригуван от замисленото ѝ изражение.

Ирен си придаде загадъчен вид, повдигайки вежда.

Той сви рамене и се зае отново с лодката; насочваше я към носа. Ято птици ги съпроводи до пристана сред скалите. Светлините на къщата хвърляха танцуващи отблясъци по водите на заливчето. В далечината отраженията от градчето чертаеха пътека от звезди по морето.

— Вече се стъмни — загрижено рече Ирен. — Нали нищо няма да ти се случи?

— „Кюанеос“ си знае пътя наизуст — усмихна се Исмаел. — Всичко ще бъде наред.

Платноходката плавно опря в пристана. Граченето на птиците, гнездящи по скалите, се сливаше в далечно ехо. Тъмносин пояс се простираше над пламтящата линия на залеза над хоризонта, а луната се усмихваше сред облаците.

— Е… късно е вече — каза Ирен.

— Да…

Момичето скочи на брега.

— Ще взема дневника. Обещавам да го пазя.

Исмаел кимна. Ирен се засмя тихо и нервно.