Карлос Сафон - Септемврийски светлини

Островчето бе просто къс пуста, скалиста земя, изникнала насред водите на залива. Внушителна колония от чайки гнездеше там. Някои от тях наблюдаваха неканените гости с известно любопитство, останалите се разлетяха подплашено. Пътьом Ирен видя стари дървени къщурки, изоставени преди десетилетия и прогнили под напора на бурите.

Самият фар представляваше източена кула, увенчана с призматично осветително тяло. Тя се издигаше над малка едноетажна постройка — някогашното жилище на пазача.

— Освен мен, чайките и някой и друг рак, никой не е стъпвал тук от години — каза Исмаел.

— Ако не броим призрачния пиратски кораб — пошегува се Ирен.

Момчето насочи платноходката към пристана и скочи на брега, за да завърже въжето, прикрепено към носа. Ирен последва примера му. Щом акостира надеждно, Исмаел взе кошницата с провизиите, която леля му бе приготвила с убеждението, че не е уместно да ухажваш някоя госпожица на празен стомах и че инстинктите трябва да бъдат задоволявани според приоритета им.

— Ела насам. Щом обичаш истории за призраци, ето нещо, което ще те заинтересува…

Исмаел отвори вратата на къщичката на пазача и пусна Ирен да мине първа. Тя влезе в старото жилище и ѝ се стори, че се е озовала две десетилетия назад във времето. Всичко бе останало непокътнато под леките изпарения, образували се от дългогодишната влага. Цялата покъщнина, десетки книги и предмети стояха по местата си, сякаш някакъв призрак бе отнесъл пазача на фара призори на същия ден. Поразена, Ирен погледна Исмаел.

— Почакай само да видиш фара — каза ѝ той.

После я хвана за ръка и я поведе към стълбата, която се виеше нагоре към върха на кулата. Ирен се чувстваше като натрапница в това място, застинало извън времето, и същевременно като търсачка на приключения, която е на път да разбули някаква удивителна загадка.

— А какво се е случило с пазача на фара?

Исмаел не отговори веднага.

— Една нощ се качил в лодката си и напуснал острова. Дори не си направил труда да си събере вещите.

— Какво го е накарало да постъпи така?

— Никога не обелил дума за това — отвърна Исмаел.

— А според теб защо го е направил?

— От страх.

Ирен преглътна с мъка и надникна през рамото му, очаквайки всеки миг да зърне призрака на удавената жена. Представи си я как се изкачва по витата стълба като безплътен демон, протегнала хищни нокти да я сграбчи, с бяло като порцелан лице и пламтящи очи, опасани от черни кръгове.

— Тук няма никой, Ирен. Никой освен нас — успокои я Исмаел.

Тя кимна не особено убедено.

— Само чайки и раци, нали?

— Именно.

Стълбата свършваше при площадката на фара — наблюдателна кула над острова, откъдето Синия залив се виждаше като на длан. Двамата излязоха на платформата. Свежият бриз и сияйното слънце прогониха призрачните отгласи от миналото, за което напомняше обстановката в дома на пазача. Ирен пое дълбоко дъх, завладяна от зрелището, което се разкриваше само от това място.

— Благодаря ти, че ме доведе тук — промълви тя.

Исмаел кимна и неспокойно отклони поглед.

— Искаш ли да хапнеш нещо? Изгладнял съм като вълк — заяви той.

И тъй, те седнаха в края на платформата, провесиха крака в пространството и се заеха да видят сметката на лакомствата в кошницата. Всъщност никой от двамата не беше особено гладен, но яденето бе занимавка, която щеше да ангажира за известно време ръцете и мислите им.

В далечината Синия залив дремеше под следобедното слънце, равнодушен към онова, което се случваше на островчето, откъснато от света.

След три чаши кафе и цяла вечност Симон все още бе в компанията на Лазарус, в която времето летеше неусетно. Непринуденият приятелски брътвеж премина в дълъг и задълбочен разговор за книги, пътешествия, случки от миналото. Само след няколко часа Симон вече имаше чувството, че е познавала събеседника си през целия си живот. За пръв път от много месеци тя се осмели да разрови мъчителните спомени за последните дни на Арман, а споделянето ѝ донесе приятно чувство на облекчение. Лазарус я слушаше внимателно, спазвайки почтително мълчание. Знаеше кога е уместно да отклони разговора в друга посока и кога трябва да остави реката на спомените да тече безпрепятствено.

На Симон ѝ бе трудно да мисли за него като за работодател. Вече го възприемаше по-скоро като добър приятел. С напредването на деня тя осъзна, обзета от угризения и почти детински срам, че при други обстоятелства, в друг живот това рядко душевно родство би могло да прерасне в по-различна връзка. Но сянката на вдовството и спомените изпълваха душата ѝ като следи от отминала буря; по същия начин и атмосферата на Крейвънмур бе пропита от незримото присъствие на болната съпруга на Лазарус. Невидими свидетели, стаени в мрака.