Карлос Сафон - Принцът на мъглата

— Защо се преместихте?

— Заради войната. Баща ми смята, че в тия времена не е удачно да се живее в големия град. Вероятно има право.

— Войната — повтори Роланд, свеждайки очи. — Мен ще ме призоват в армията през септември.

Макс не знаеше какво да каже. Другото момче забеляза мълчанието му и се усмихна.

— Е, новината си има и добри страни — рече. — Това може да се окаже последното ми лято тук.

Макс плахо му върна усмивката, като си мислеше, че след няколко години, ако войната не бе свършила, щяха да призоват и него. Дори в такъв ослепително слънчев ден невидимият призрак на войната забулваше бъдещето в мрак.

— Предполагам, че още не си разгледал градчето — каза Роланд.

Макс потвърди.

— Добре, новако. Мятай се на колелото. Започваме туристическата обиколка.

Макс трябваше да полага усилия, за да не изостава от водача си. Едва бяха изминали около двеста метра от края на вълнолома, когато почувства как първите капки пот се стичат по челото и хълбоците му. Роланд се обърна и го изгледа с лукава усмивка.

— Липса на практика, а? Май си поръждясал от живота в големия град? — извика той, без да намалява темпото.

Макс го последва по крайбрежната алея и после по улиците на града. По някое време започна да изостава; тогава Роланд понамали скоростта и накрая спря до голям каменен фонтан в центъра на един площад. Макс се добра до него и остави велосипеда на земята. От фонтана бликаше примамливо студена вода.

— Не те съветвам да пиеш — каза Роланд, четейки мислите му. — Направо ще те пререже.

С дълбока въздишка Макс пъхна глава под освежителната струя.

— Добре де, ще караме по-бавно — отстъпи водачът му.

Макс постоя под водата няколко секунди, после се облегна на камъка, а от мократа му глава се стичаха капки по дрехите му. Роланд му се усмихна.

— Да си призная, не очаквах да издържиш толкова дълго. — Това — посочи той наоколо — е центърът на града. Площадът с общинския съвет. Онази сграда там е съдебната палата, но вече не се използва. В неделите тук има пазар. А в летните вечери прожектират филми на стената на съвета. Обикновено са стари и лентите им не са съвсем в ред.

Макс кимна едва-едва, като се опитваше да си поеме дъх.

— Звучи страхотно, нали? — разсмя се Роланд. — Има и библиотека, но главата си залагам, че не разполага с повече от шейсет книги.

— И какво може да прави човек тук? — успя да произнесе Макс. — Освен да се разкарва с колело насам-натам?

— Добър въпрос, Макс. Виждам, че картинката започва да ти се изяснява. Е, ще потегляме ли?

Макс въздъхна и двамата пак яхнаха велосипедите.

— Но този път аз определям темпото — настоя новакът. Роланд само сви рамене и натисна педалите.

През следващите два часа Роланд разведе Макс из малкото градче и околностите му. Погледаха стръмния скалист бряг в най-южната част, където според Роланд се намирало най-подходящото място за гмуркане, близо до стар кораб, потънал през 1918 г., който с годините обраснал с какви ли не причудливи водорасли, досущ като подводна джунгла. Една нощ, по време на страховита буря, корабът се разбил в опасните скали, лежащи на едва няколко метра от повърхността. Яростта на вълните и непрогледният мрак, нарушаван само от блясъка на светкавиците, станали причина всички членове на екипажа да загинат. Всички освен един. Единственият оцелял от трагедията бил някакъв инженер, който в знак на признателност към провидението, спасило живота му, се установил в градчето и построил голям фар на скалистото възвишение, стърчащо над сцената на произшествието. Този човек, сега вече доста възрастен, продължавал да бъде пазач на фара, а също и „приемен дядо“ на Роланд. След корабокрушението една двойка от града откарала пострадалия в болница и се грижила за него до пълното му възстановяване. Няколко години по-късно и двамата съпрузи загинали в автомобилна катастрофа и пазачът на фара поел грижата за малкия Роланд, който бил само на годинка.

Роланд живеел с него в къщата при фара, въпреки че прекарвал по-голямата част от времето си в една колиба, която сам си построил на брега, в подножието на скалите.

На практика пазачът на фара му бил като роден дядо. В гласа на момчето се долавяше горчива нотка, докато разказваше тези събития, и Макс го изслуша мълчаливо, без да задава въпроси.

След разказа за корабокрушението двамата повървяха по уличките край старата църква, където Макс се запозна с някои от местните жители — любезни хора, които побързаха да го поздравят с „добре дошъл“ в града.