Карлос Сафон - Принцът на мъглата

Запленен, той видя как изображението трепна, сякаш човекът с камерата се бе спънал леко, след което навлезе в градината със статуите.

— Това пък какво е? — промълви Андреа Карвър. — Прилича на гробище.

Камерата показа част от градината. В този филм тя не изглеждаше така занемарена, както я бе видял Макс. Нямаше и помен от плевели, а каменната настилка беше чиста и излъскана, сякаш някой грижовен пазач от сутрин до вечер се бе старал да поддържа мястото в безупречен вид.

Камерата се спря върху всяка от статуите, разположени в основните пресечни точки на голямата звезда, която се виждаше ясно в подножието на фигурите. Макс позна белите каменни лица и одеждите на панаирджии от пътуващ цирк. Имаше нещо смущаващо в напрегнатите пози на тези призрачни силуети и в театралните гримаси на привидно застиналите им лица.

Филмът показваше всеки от членовете на цирковата трупа без никакво прекъсване. Семейството гледаше фантастичното зрелище в тишина, нарушавана само от жалното бръмчене на прожектора.

Накрая камерата се насочи към центъра на звездата и показа очертаната срещу светлината фигура на усмихнатия клоун, около която бяха разположени останалите статуи. Макс огледа внимателно чертите на лицето му и отново усети, че го побиват тръпки, както когато бе застанал пред него. Имаше нещо в този образ, което се разминаваше със спомените на Макс от посещението в градината, но лошото качество на филма не му позволяваше да види статуята достатъчно ясно, за да определи в какво се изразява разликата. Семейство Карвър догледа безмълвно последните кадри, пробягващи в лъча на прожектора. Максимилиан Карвър изключи апарата и запали лампата.

— Джейкъб Флайшман — промълви Макс. — Това са домашните филми на Джейкъб Флайшман.

Баща му кимна мълчаливо. Прожекцията бе свършила и момчето усети за миг, че присъствието на онзи невидим гост, удавил се преди няколко години на същия бряг, на броени метри оттам, изпълваше всяко кътче на дома. Изведнъж се почувства като натрапник.

Без да обели дума, Максимилиан Карвър се зае да разглобява прожектора, а жена му взе Ирина на ръце и я понесе към горния етаж, за да я сложи да си легне.

— Може ли да спя при теб? — попита Ирина, прегърнала майка си.

— Остави това — каза Макс на баща си. — Аз ще го прибера.

Максимилиан се усмихна на сина си и го потупа по гърба.

— Лека нощ, Макс. Лека нощ, Алисия.

— Лека нощ, татко — отвърна тя, загледана след баща си, който се бе запътил към стълбите. Изглеждаше уморен и разочарован.

Когато стъпките на часовникаря заглъхнаха, Алисия се обърна и впи поглед в Макс.

— Обещай ми, че няма да кажеш на никого това, което ще ти разкажа сега.

Макс кимна.

— Дадено. За какво става дума?

— За клоуна. Оня от филма — подхвана сестра му. — Виждала съм го и преди. Яви ми се насън.

— Кога? — попита Макс с разтуптяно сърце.

— В нощта преди да пристигнем в тази къща.

Той седна срещу нея. Трудно бе да се прочетат чувствата по лицето ѝ, но на Макс му се стори, че долавя сянка от страх в очите ѝ.

— Я разкажи по-подробно — настоя той. — Какво точно сънува?

— Странно е, но в съня беше, знам ли, някак различен — каза Алисия.

— Различен ли? В какъв смисъл?

— Не беше клоун. Не знам — отвърна тя, свивайки рамене, сякаш говореше за нещо маловажно, въпреки че треперещият ѝ глас издаваше тревога. — Мислиш ли, че това означава нещо?

— Не — излъга Макс, — не ми се вярва.

— Сигурно си прав — съгласи се Алисия. — Уговорката за утре остава ли? За гмуркането…

— Естествено. Да те събудя ли?

Алисия се усмихна на по-малкия си брат. Макс я виждаше да се усмихва за пръв път от месеци, ако не и от години.

— Ще съм будна — заяви тя, отправяйки се към стаята си. — Лека нощ.

— Лека нощ — отвърна Макс.

Изчака да чуе как се затваря вратата на стаята ѝ, после седна в креслото до прожектора. Оттам дочуваше как родителите му си говорят полугласно в спалнята си. Останалата част от къщата бе потънала в нощната тишина, едва нарушавана от плисъка на вълните, разбиващи се в брега. Макс усети, че някой го гледа от подножието на стълбата. Котката на Ирина се взираше в него с жълтите си, искрящи очи. Макс я изгледа на свой ред.

— Марш оттук — нареди той.

Все така вторачено в него, животното не помръдна няколко секунди, после се изгуби в сенките. Момчето стана и се зае да прибира прожектора и филма. За миг му мина през ум да ги отнесе обратно в гаража, но идеята да излезе навън в непрогледната нощ не изглеждаше особено привлекателна. Загаси лампите и се качи в стаята си. Погледна през прозореца към градината със статуите, невидима в нощния мрак. После си легна и загаси лампата на нощното шкафче.