Карлос Сафон - Принцът на мъглата

За негова изненада, последният образ, който пробяга през съзнанието му, преди да се унесе в сън, не беше зловещата филмова разходка в тайнствената градина, а онази неочаквана усмивка на Алисия. На пръв поглед това бе нещо съвсем незначително, но Макс чувстваше, че между тях двамата се бе отворила врата. От тази нощ насетне никога не би възприемал сестра си като някаква непозната.

Алисия се събуди малко след изгрев-слънце и видя две бездънни жълти очи, които я гледаха втренчено през стъклото на прозореца ѝ. Тя се надигна стреснато и котката на Ирина се махна от перваза, без да бърза. Алисия мразеше това животно, надменното му държане и онази остра миризма, която издаваше присъствието му, още преди да бе влязло в някоя стая. Не за пръв път го улавяше, че я наблюдава крадешком. От мига, в който Ирина бе въвела ненавистното създание в къщата на плажа, Алисия бе забелязала, че то често шпионираше членовете на фамилията, застанало неподвижно и бдително на прага на някоя врата или притаено в сенките. Момичето тайничко се надяваше, че някое улично куче ще види сметката на котката по време на нощните ѝ скиталчества.

Навън небето вече губеше пурпурния оттенък, който винаги придружава зората, и първите лъчи на яркото утринно слънце пронизаха гората отвъд градината със статуите. Все още оставаха поне два часа до уреченото време, в което приятелят на Макс щеше да се отбие да ги вземе. Алисия се мушна пак под завивките и макар да знаеше, че няма да заспи повторно, затвори очи и се заслуша в шепота на вълните, разбиващи се в брега.

Един час по-късно брат ѝ потропа лекичко на вратата ѝ.

Тя слезе на пръсти по стълбата. Макс и новият му приятел чакаха отвън на верандата. Преди да излезе, Алисия поспря за миг във вестибюла и чу гласовете на двете момчета, които бърбореха безгрижно. Пое дълбоко дъх и отвори вратата.

Макс, който се бе подпрял на перилата на верандата, се обърна и ѝ се усмихна. До брат ѝ стоеше едно момче с бронзов загар и сламеноруса коса, почти цяла педя по-високо от него.

— Това е Роланд — представи го Макс. — Роланд, сестра ми Алисия.

Момчето кимна учтиво и отклони очи към велосипедите, но на Макс не му убягнаха погледите, които приятелят му и Алисия си размениха за секунди. Усмихна се вътрешно и си помисли, че излетът можеше да се окаже по-забавен, отколкото бе очаквал.

— Как ще стане тази работа? — попита сестра му. — Има само две колела.

— Според мен Роланд може да те откара с неговото — отвърна Макс. — Какво ще кажеш, Роланд?

Момчето заби поглед в земята.

— Да, разбира се — измънка с половин уста. — Но в такъв случай ти ще носиш екипировката.

Макс пристегна водолазната екипировка, която Роланд бе донесъл, към платформата зад седалката на велосипеда си. Прекрасно знаеше, че в гаража има още едно колело, но го забавляваше мисълта, че сестра му ще се вози с новия му приятел. Алисия седна странично върху рамката на велосипеда и обви ръце около шията на Роланд. Макс забеляза, че той се изчерви въпреки слънчевия си загар.

— Готово — каза Алисия. — Надявам се, че не съм твърде тежка.

— Потегляме! — обяви Макс и подкара колелото, следван от другите двама.

Роланд обаче скоро го изпревари и Макс отново трябваше да се понапъне, за да не изостава.

— Добре ли си така? — попита Роланд Алисия.

Тя кимна, загледана в къщата на плажа, която полека се изгуби в далечината.

Южният плаж се простираше от другата страна на градчето като широк полумесец. Не бе покрит с пясък, а с малки обли камъчета, огладени от вълните. Навсякъде бе осеяно с миди и останки от морето, които прибоят и приливът бяха изхвърлили да съхнат на слънце. Оттатък плажа почти отвесно се издигаше стена от стръмни скали, на чийто връх, самотна и тъмна, стърчеше кулата на фара.

— Това е фарът на дядо ми — поясни Роланд, докато оставяха колелата край една от пътеките, които се спускаха между скалите чак до брега.

— И двамата ли живеете там? — поинтересува се Алисия.

— В общи линии — да — отвърна Роланд. — Аз обаче с годините си построих малка колиба тук долу, на брега. Може да се каже, че вече почти е станала мой дом.

— Твоя собствена колиба? — попита момичето, търсейки я с поглед.

— Оттук не се вижда — каза той. — Всъщност това беше един изоставен рибарски заслон. Постегнах го малко и сега не е зле. Ще го видите.

Роланд ги поведе към плажа и щом се озова там, си събу сандалите. Слънцето вече се бе издигнало доста високо и морето блестеше като разтопено сребро. Брегът бе съвсем пуст и солен бриз духаше откъм океана.