Карлос Сафон - Принцът на мъглата

— Наред ли е всичко? — попита той.

Макс кимна въодушевено.

— Видя ли? Фасулска работа. Плувай редом с мен — посъветва го приятелят му, преди да се гмурне отново.

Макс хвърли последен поглед към брега и видя как Алисия, усмихната, му помаха с ръка. Върна ѝ поздрава и побърза да настигне приятеля си, който плуваше навътре в морето. Роланд го отведе до едно място, което изглеждаше доста далече от плажа, макар че, както знаеше Макс, от брега ги деляха едва трийсетина метра. На морското равнище разстоянията сякаш се увеличаваха. Роланд докосна ръката му и посочи към дъното. Макс пое въздух и пъхна главата си под водата, нагласяйки водолазните си очила. Трябваха му няколко секунди, за да привикнат очите му към подводния сумрак. Едва тогава можа да се възхити на зрелището, което представляваше потъналият корпус на кораба, полегнал на единия си борд и обгърнат от призрачна светлина. Плавателният съд бе дълъг навярно около петдесет метра, може би и повече, и имаше дълбок процеп от носа до трюма — зейнала черна рана, нанесена от острите нокти на подводните скали. На носа, под слой водорасли и бакърена ръжда, се четеше името му — „Орфей“.

„Орфей“ приличаше на товарен, а не на пътнически кораб. Разцепената стомана бе обрасла с водорасли, но, както бе казал Роланд, дори една-единствена риба не се мяркаше край корпуса. Двамата приятели заплуваха над повърхността му, като се спираха на всеки шест-седем метра, за да разгледат внимателно останките от корабокрушението. Роланд бе споменал, че корабът се намира на десетина метра дълбочина, но на Макс, гледано оттам, разстоянието му се стори безкрайно. Запита се как ли бе успял Роланд да измъкне на брега всички онези предмети, които бяха видели в плажната му колиба. Сякаш прочел мислите му, неговият приятел му направи знак да го чака на повърхността и се гмурна, като пляскаше енергично с плавниците си.

Макс го гледаше как се спуска, докато накрая докосна корпуса на „Орфей“ с върховете на пръстите си. Оттам, държейки се внимателно за разни издатини, Роланд запълзя към някогашния капитански мостик. От своята позиция Макс успя да различи руля и други инструменти, които все още се намираха вътре. Роланд доплува до зеещата врата на мостика и влезе в кораба. Макс усети как сърцето му се сви от тревога, когато видя приятеля си да изчезва във вътрешността на потъналия съд. Не откъсваше очи от вратичката, докато Роланд се движеше из помещението на мостика; питаше се какво ли би могъл да направи, ако се случи нещо. След няколко секунди Роланд се появи отново и бързо заплува нагоре към него, оставяйки след себе си гирлянда от мехури. Макс извади главата си над водата и пое дълбоко дъх. Лицето на Роланд, ухилено от ухо до ухо, се появи на метър от неговото.

— Изненада! — провикна се той.

Макс видя, че държеше нещо в ръка.

— Какво е това? — попита, сочейки странния метален предмет, измъкнат от мостика.

— Секстант.

Макс повдигна вежди. Нямаше никаква идея за какво говореше приятелят му.

— Секстантът е една джаджа, която се използва, за да определиш местоположението си в морето — поясни Роланд с глас, пресеклив заради усилието да задържи дъха си почти цяла минута. — Мисля да се спусна пак. Подръж го за малко.

Макс се канеше да протестира, но преди да успее да отвори уста, Роланд вече се бе гмурнал отново.

За да следи движенията му, Макс пое дълбоко дъх и пак потопи глава във водата. Този път приятелят му заплува по протежението на кораба, докато не стигна до кърмата. Макс запляска с плавниците по повърхността, следвайки траекторията на Роланд, и видя как той се доближи до един илюминатор и се опита да надникне вътре в кораба. Макс задържа дъха си, докато усети, че дробовете му горят. Едва тогава изпусна целия си въздух, готвейки се да подаде глава и да вдиша отново.

Ала в тази последна секунда очите му зърнаха нещо, от което кръвта му се смрази. В сумрачните води се полюляваше стар флаг, прогнил и парцалив, привързан към мачтата на кърмата на „Орфей“. Разгледа го внимателно и позна избледнелия символ, който все още се различаваше в средата му: шестолъчна звезда, вписана в кръг. Усети как го побиват тръпки. Вече бе виждал този знак над металните пръчки на вратата в градината със статуите.

Секстантът на Роланд се изплъзна от пръстите му и потъна в мрака долу. Обзет от необясним страх, Макс заплува към брега с цялата бързина, на която бе способен.

Половин час по-късно, седнали пред колибата в сянката на верандата, двете момчета гледаха как Алисия събира раковини сред камъчетата по брега.