Карлос Сафон - Принцът на мъглата

— А ти какво прави днес, Макс? — попита майка му.

— Бях в града. — Останалите от семейството го гледаха, сякаш очакваха подробности. — Запознах се с едно момче, казва се Роланд. Утре ще ходим да се гмуркаме заедно.

— Макс вече си е намерил приятел — победоносно заяви баща му. — Нали ви казвах?

— И какво представлява този Роланд, Макс? — попита Андреа Карвър.

— Знам ли… Симпатичен е. Живее с дядо си, който е пазач на фара. Разведе ме из града и ми показа куп неща.

— Та къде, казваш, ще ходите да се гмуркате? — попита Максимилиан Карвър.

— На южния бряг, от другата страна на пристанището. Според Роланд там имало останки от някакъв кораб, потънал преди много години.

— Може ли и аз да дойда? — намеси се Ирина.

— Не — отсече майка ѝ. — Няма ли да е опасно, Макс?

— Мамо…

— Добре де — отстъпи Андреа Карвър. — Но обещай, че ще внимаваш.

Макс кимна.

— Аз на младини бях добър гмуркач — подхвана Максимилиан Карвър.

— Не сега, слънчице — прекъсна го съпругата му. — Нали щеше да ни показваш някакви филми?

Часовникарят сви рамене и се изправи, готов да блесне с уменията си на прожекционист.

— Помогни на баща си, Макс.

Преди да изпълни каквото искаха от него, Макс хвърли поглед към сестра си Алисия, която не бе продумала по време на цялата вечеря. Отсъстващото ѝ изражение показваше пределно ясно, че мислите ѝ витаеха някъде далеч, но по някаква неясна за Макс причина останалите не забелязваха това или не искаха да забележат. Алисия веднага го погледна на свой ред. Той опита да ѝ се усмихне.

— Искаш ли да дойдеш утре с нас? — предложи момчето. — Роланд ще ти хареса.

Сестра му се усмихна едва-едва и само кимна в отговор, но тъмните ѝ, бездънни очи проблеснаха за миг.

— Готово! Изгасете светлината — нареди Максимилиан Карвър, който тъкмо бе вкарал ролката на филма в прожектора. Апаратът изглеждаше така, сякаш беше от времето на самия Коперник, и Макс имаше сериозни съмнения, че ще проработи.

— Какво ще гледаме? — полюбопитства Андреа Карвър, взела в прегръдките си Ирина.

— Нямам никаква представа — призна часовникарят. — В гаража има една кутия с десетки филми без никакво обозначение. Взех наслуки няколко от тях. Не бих се учудил, ако нищо не се вижда. Емулсиите върху целулоидната лента се развалят много лесно и след всички тези години е твърде вероятно да са се отделили от лентата.

— Какво значи това? — прекъсна го Ирина. — Нищо ли няма да видим?

— Има само един начин да се разбере — отвърна баща ѝ и включи прожектора.

След няколко секунди апаратът заработи, бръмчейки като стар мотоциклет. Трепкащият лъч на обектива проряза стаята като копие от светлина. Макс се съсредоточи върху правоъгълника, проектиран на бялата стена. Това бе като да надничаш в магически фенер: никога не се знаеше какви видения могат да изскочат от него. Момчето затаи дъх и само след миг стената оживя от образи.

На Макс не му трябваше много време, за да разбере, че този филм не идваше от склада на някое старо кино. Не беше копие от някой прочут филм, нито пък забравена лента от епохата на нямото кино. Размазаните и повредени от времето образи очевидно бяха заснети от аматьор. Това бе просто домашен филм, вероятно заснет преди години от предишния собственик на къщата, доктор Флайшман. Макс предположи, че и останалите ленти, намерени от баща му в гаража до овехтелия прожектор, сигурно бяха такива. Мечтите на Максимилиан Карвър за частен киноклуб рухнаха за миг.

Камерата показваше доста неумело някаква разходка из гора. Лентата явно бе заснета, докато операторът бе вървял бавно между дърветата. Образите бяха някак накъсани, с резки промени на светлината и фокуса, заради които бе трудно да се познае мястото, което служеше за сцена на тази чудновата разходка.

— Но какво е това? — възкликна Ирина, видимо разочарована, и погледна баща си. Той се взираше объркан в странния и — съдейки по първата минута — непоносимо скучен филм.

— Не знам — унило измънка Максимилиан Карвър. — Не очаквах подобно нещо…

Макс също бе започнал да губи интерес към прожекцията, когато нещо в хаотичната каскада от образи привлече вниманието му.

— Дали да не опиташ с друга лента, скъпи? — предложи Андреа Карвър, опитвайки се да спаси разбитите илюзии на съпруга си.

— Почакай — прекъсна я Макс, който в този миг видя познат силует.

Сега камерата бе излязла от гората и напредваше към площ, оградена с висока каменна стена с врата от островърхи метални пръчки. Макс познаваше това място; бе го посетил същата сутрин.