Карлос Сафон - Принцът на мъглата

Накрая изтощеният Макс реши, че не е нужно да опознае цялото градче само за една сутрин. Както се очертаваше, щеше да прекара няколко години там — предостатъчно време, за да разкрие всичките му тайни, ако изобщо имаше такива.

— Не е лъжа — съгласи се новият му приятел. — Слушай, лятно време почти всяка сутрин ходя да се гмуркам при потъналия кораб. Искаш ли да дойдеш с мен утре?

— Ако се гмуркаш така, както караш колело, ще се удавя — рече Макс.

— Имам допълнителен чифт очила и плавници.

Предложението звучеше изкусително.

— Дадено. Трябва ли да нося нещо?

Роланд поклати глава.

— Аз ще донеса всичко необходимо. Е… сега, като се замисля, ти можеш да донесеш закуска. Ще те взема от вас в девет часа.

— Девет и половина.

— Не се успивай.

Когато Макс пое обратно към къщата на плажа, църковните камбани известиха, че е три следобед. Слънцето започна да се скрива зад було от тъмни облаци, които вещаеха дъжд. Докато се отдалечаваше, Макс се обърна за миг да погледне назад. Застанал прав до колелото си, Роланд му помаха с ръка.

Бурята се стовари върху градчето като някакъв зловещ спектакъл от пътуващ панаир. За броени минути небето се превърна в оловен свод, а морето доби плътен метален оттенък като необятна шир от живак. Първите светкавици бяха придружени от силния вятър, който тласкаше бурята от морето към брега. Макс въртеше педалите с всички сили, но поройният дъжд го настигна на около половин километър от къщи. Когато се добра до бялата ограда, вече бе прогизнал до кости, сякаш току-що бе излязъл от морето. Изтича да остави колелото в гаража и влезе в къщата през задния вход. В кухнята нямаше никого, но във въздуха се носеше апетитна миризма. На масата намери поднос със сандвичи с месо и кана с домашна лимонада. До нея имаше бележка, написана с изящния почерк на Андреа Карвър.

Макс, това е обедът ти. Баща ти и аз отиваме по разни задачи в града и ще отсъстваме целия следобед. И през ум да НЕ ти минава да използваш банята на горния етаж. Ирина идва с нас.

Макс остави бележката и реши да отнесе подноса в стаята си. Беше изтощен от колоездачния маратон и гладен като вълк. Къщата изглеждаше опустяла. Алисия бе излязла или се бе затворила в стаята си. Момчето отиде направо в своята, преоблече се със сухи дрехи и се просна в леглото, където смяташе да изяде вкусните сандвичи, приготвени от майка му. Дъждът плющеше навън и прозорците се тресяха от гръмотевиците. Макс запали нощната лампичка и взе книгата за Коперник, подарена от баща му. Тъкмо четеше един и същ абзац за четвърти път, когато изведнъж си даде сметка, че е обзет от мисли за следващия ден. Просто нямаше търпение да отиде да се гмурка при потъналия кораб с новия си приятел Роланд. Изгълта сандвичите за по-малко от десет минути и затвори очи, заслушан в барабаненето на дъжда по покрива и прозорците. Обичаше дъжда и звука от водата, стичаща се във водостока по ръба на покрива.

Когато се изсипваше такъв порой, Макс имаше чувството, че времето сякаш спира. Това бе като период на примирие, през който можеш да зарежеш всичко, което правиш в момента, и просто да съзерцаваш през прозореца безкрайната завеса от сълзи, падащи от небето. Той остави отново книгата върху нощната масичка и угаси лампата. Бавно, унесен от хипнотичното ромолене на дъжда, се предаде на съня.

Събудиха го гласовете на семейството му на долния етаж и трополенето на Ирина по стълбите нагоре и надолу.

Вече се бе стъмнило, но Макс успя да види, че бурята е отминала, оставяйки след себе си балдахин от звезди. Хвърли поглед на часовника си: беше спал почти шест часа. Тъкмо се надигаше от леглото, когато някой потропа на вратата му.

— Време е за вечеря, спяща красавице — бодро се провикна Максимилиан Карвър от другата страна.

За миг Макс се зачуди защо гласът на баща му звучеше толкова весело. После се сети за кинопрожекцията, която им беше обещал същата сутрин по време на закуска.

— Ей сегичка идвам — рече с уста, която все още лепнеше от сандвичите.

— Няма да е зле — отвърна часовникарят, запътил се вече към стълбите.

Въпреки че съвсем не бе гладен, Макс слезе в кухнята и седна на масата при останалите. Алисия се взираше умислено в чинията си, почти без да докосва храната. Ирина нагъваше своята порция с апетит, мърморейки нещо неразбираемо на омразната си котка, която седеше в краката ѝ и следеше неотлъчно всяко нейно движение. Вечеряха спокойно, докато Максимилиан Карвър им обясняваше, че е намерил в града отлично помещение, в което да устрои работилницата си и да започне бизнес отново.