Карлос Сафон: Сянката на вятъра

Обърнах се, за да видя леката усмивка на племенницата на книжаря, която се взираше в празното пространство. Имаше кристален глас, прозрачен и тъй крехък, та ми се стори, че думите й ще се изпочупят, ако я прекъсна насред някое изречение.

— Чичо ми каза, че ти е предложил добри пари за книгата на Каракс, но ти не си ги приел — добави Клара. — Спечелил си уважението му.

— Да не повярва човек — въздъхнах аз.

Забелязах, че Клара свеждаше глава встрани, когато се усмихваше, а пръстите й си играеха с един пръстен, който изглеждаше като венче от сапфири.

— На колко си години? — попита тя.

— Почти на единайсет — отвърнах. — А вие?

Моята невинна дързост разсмя Клара.

— Почти двойно повече, но все пак не е нужно да ми говориш на „вие“.

— Изглеждате по-млада — отбелязах с надеждата, че това може да е добър начин да се измъкна от моята недискретност.

— Ще се доверя на преценката ти, защото не зная как изглеждам — отвърна тя с все същата лека усмивка. — Но ако ти се струвам по-млада, това е още една причина да ми говориш на „ти“.

— Както кажете, госпожице Клара.

Оглеждах ръцете й, разтворени като криле на скута й, крехката фигура, чиито очертания се долавяха под гънките на роклята, линията на раменете, извънредната бледност на шията и гънката на устните, която ми се щеше да помилвам с върха на пръстите си. До този момент не бях имал възможност да наблюдавам една жена така отблизо и толкова внимателно, без да се боя, че ще срещна погледа й.

— Какво гледаш? — попита Клара не без известно лукавство.

— Вашият чичо казва, че сте експерт по Жулиан Каракс — импровизирах аз с пресъхнала уста.

— Чичо ми би казал какво ли не, ако това ще му помогне да остане за миг насаме с някоя книга, която го вълнува — рече Клара. — Но ти трябва да се запиташ как така един сляп човек може да е експерт по книги, щом като не може да ги чете.

— Да си призная, това хич не ми мина през ума.

— За момче на почти единайсет години не лъжеш зле. Внимавай, иначе ще свършиш като чичо ми.

От страх да не се изложа за пореден път, реших да си мълча. Просто седях и я гледах запленен.

— Хайде, ела насам — рече тя.

— Моля?

— Ела де, не се бой. Няма да те изям.

Надигнах се от стола и се приближих до мястото, където седеше Клара. Племенницата на книжаря вдигна дясната си ръка и ме потърси пипнешком. Без да съм напълно сигурен какво трябва да направя, аз също й подадох ръка. Клара я хвана с лявата си ръка и мълчаливо ми протегна десницата си. Инстинктивно разбрах какво искаше от мен и я насочих към лицето си. Докосването й бе едновременно решително и нежно. Пръстите й обходиха страните и скулите ми. Останах неподвижен, почти не смеех да си поема дъх, докато Клара изучаваше чертите на лицето ми с ръцете си. Същевременно се усмихваше сама на себе си и забелязах, че устните й леко се разтваряха, сякаш безмълвно шепнеше нещо. Почувствах лекия допир на ръцете й до челото, косите и клепачите ми. За миг се спря на устните ми, като мълчаливо ги очерта с показалеца и безименния си пръст. Пръстите й ухаеха на канела. Преглътнах, усещайки, че сърцето ми бие лудо, и благодарих на божественото провидение, че наоколо няма очевидци, които да забележат пламналото ми лице, способно да запали хаванска пура от педя разстояние.

През онзи обвит в мъгли и ситен дъждец следобед Клара Барсело ми открадна сърцето, диханието и съня. В убежището на омайните светлини и сенки на „Атенео“ ръцете й изписаха по кожата ми едно проклятие, което щеше да ме преследва години наред. Докато я съзерцавах запленен, племенницата на книжаря ми разказа своята история и обясни как се е запознала — и тя като мен случайно — с творбите на Жулиан Каракс. Случката станала в едно провансалско село. Баща й, виден адвокат, свързан с кабинета на президента Компанис 5 5 Люис Компанис и Жовер (1882–1940) — каталонски политик, избран за президент на каталонското правителство Женералитат през 1933 г., екзекутиран в крепостта Монжуик през 1940 г. — Бел.прев. , проявил далновидност и когато избухнала Гражданската война, изпратил дъщеря си и съпругата си да живеят при сестра му отвъд границата. Намерили се и люде, според които това било престараване; в Барселона, твърдели те, нищо нямало да се случи, защото в Испания, люлка и връх на християнската цивилизация, зверствата били дело на анархистите, а те, със своите велосипеди и кърпени чорапи, не биха могли да стигнат твърде далеч. Народите никога не се поглеждат в огледалото, все повтарял бащата на Клара, най-малко пък когато са си наумили да воюват. Адвокатът умеел добре да тълкува историята и знаел, че бъдещето се чете по-ясно, ако се взираш в улиците, фабриките и казармите, а не в сутрешната преса. Месеци наред пишел на семейството си всяка седмица. Отначало го правел от кантората на улица „Дипутасион“, после — без да посочва адреса си, а накрая — скришом от една килия в крепостта Монжуик, където, подобно на мнозина други, не бил видян да влиза и откъдето никога вече не излязъл.