Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Майката на Клара четяла писмата му на глас, като безуспешно сподавяла плача си и прескачала онези пасажи, които дъщеря й интуитивно отгатвала, без да има нужда да ги чуе. Късно през нощта Клара уговаряла братовчедка си Клодет да й прочете отново бащините писма, този път без пропуски. Така четяла Клара — с взети назаем очи. Никога не я видели да пролее сълза, нито когато кореспонденцията от адвоката секнала, нито когато известията от войната дали повод да се мисли най-лошото.

— Баща ми от самото начало знаеше какво ще стане — обясни Клара. — Остана редом със своите другари, защото смяташе, че това е негов дълг. Погуби го верността му към хора, които го предадоха, щом удари часът им. Никога не се доверявай на когото и да било, Даниел, особено на хора, на които се възхищаваш. Тъкмо от тях ще получиш най-коварните удари.

Клара изрече тези думи с твърдост, която сякаш бе плод на години, прекарани в тайни и сенки. Изгубих се в порцелановия й поглед, в тези очи без сълзи и лъжи, слушайки я да говори за неща, които тогава още не разбирах. Клара описваше хора, места и вещи, които никога не бе виждала със собствените си очи, така детайлно и точно, сякаш бе майстор от фламандската школа. Тя се изразяваше с езика на материите и ехото, с багрите на гласовете, с ритъма на стъпките. Разказа ми, че през годините на изгнаничеството във Франция тя и братовчедка й Клодет имали общ настойник и частен учител — едно петдесетгодишно пиянде със слава на литератор, който се перчел, че може да рецитира Вергилиевата „Енеида“ на латински без никакъв акцент. Двете ученички му лепнали прякора „мосю Рокфор“ заради специфичния аромат, лъхащ от него въпреки римските бани с одеколон и парфюм, с които щедро обливал своята раблезианска особа. Мосю Рокфор, ако и да имал някои забележителни особености (най-вече едно непоколебимо и войнствено убеждение, че надениците и в частност кървавиците, които Клара и майка й получавали от роднините си в Испания, били чудодейно средство против лошото кръвообращение и подаграта), бил човек с изтънчени вкусове. Още от младежките си години имал навика да пътува до Париж веднъж месечно, за да обогати културното си наследство с последните литературни новости, да посети музеите и — според мълвата — да прекара една безгрижна нощ в обятията на някаква нимфетка, която бил кръстил мадам Бовари, при все че се казвала Ортанс и имала известно предразположение към окосмяване на лицето. По време на тези културни походи мосю Рокфор често се отбивал до една будка за антикварни книги, разположена точно пред Нотр Дам, и именно там, в един следобед през 1929 г., случайно се натъкнал на роман от неизвестен автор — някой си Жулиан Каракс. Винаги открит към новото, мосю Рокфор си купил книгата, най-вече защото заглавието събудило любопитството му, пък и бил свикнал да чете нещо леко във влака на връщане. Романът бил озаглавен „Червената къща“ и на задната му корица се виждало неясно изображение на самия автор, може би фотография или скица с въглен. Според кратката биографична справка Жулиан Каракс бил младеж на двайсет и седем, роден заедно с новия век в Барселона; понастоящем живеел в Париж, пишел на френски и упражнявал професията на пианист в един нощен локал. Текстът на обложката, написан в помпозния, овехтял стил на онази епоха, оповестявал, че това е първата творба на едно поразително смело перо, многолик и забележителен талант, бъдеща надежда за европейската литература без паралел в света на живите. Въпреки тези тържествени уверения обзорът, изложен по-нататък, загатвал, че историята съдържа смътно зловещи и мелодраматични елементи, което в очите на мосю Рокфор винаги било предимство, защото след класиците най-много му допадали криминалните и креватни сюжети.

„Червената къща“ разказвала мъчителния живот на един загадъчен индивид, който влизал с взлом в музеи и магазини за детски играчки, за да краде кукли и марионетки, на които впоследствие изваждал очите и ги отнасял в жилището си, призрачна изоставена оранжерия на брега на Сена. Когато една нощ нахълтал в разкошно жилище на Авеню Фоа, за да задигне частната колекция от марионетки на някакъв магнат, забогатял с нечисти средства по време на индустриалната революция, неговата дъщеря — госпожица от доброто парижко общество, много начетена и изтънчена млада жена — се влюбила в крадеца. В хода на този заплетен романс, изпъстрен със страховити инциденти в здрачна обстановка, героинята разбулила мистерията, заставяща загадъчния герой (който, естествено, никога не издал името си) да ослепява куклите, а редом с това открила една страшна тайна за собствения си баща и неговата колекция от порцеланови фигури. Неизбежната развръзка била достойна за внушителна готическа трагедия.