Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Мосю Рокфор сам имал литературни претенции и бил горд притежател на обширна колекция от писма, подписани от всички парижки издатели, отхвърлящи томовете с поезия и проза, които им изпращал неуморно. Благодарение на това установил, че романът е публикуван от второразредно издателство, известно с книги за готварско изкуство, шев и кройка и други занимания за домакини. Собственикът на будката за антикварни книги му разказал, че романът бил отпечатан с трудности и едвам се сдобил с чифт кратки рецензии в два провинциални ежедневника, точно до страницата с некролозите. В няколко реда критиците изравнявали със земята начинаещия автор Каракс и му препоръчвали да не изоставя работата си като пианист, защото било очевидно, че на литературното поприще няма да улучи вярната нота. Мосю Рокфор, чието сърце и джоб лесно откликвали на загубени каузи, решил да се раздели с половин франк и така се сдобил с романа на незнайния Каракс и с едно изящно издание на великия майстор Гюстав Флобер, за чийто непризнат наследник се смятал.

Влакът за Лион бил претъпкан й мосю Рокфор нямал друг избор, освен да сподели купето си от втора класа с две монахини, които не спрели да му хвърлят неодобрителни погледи и да мърморят под нос, още щом отминали гара Аустерлиц. Подложен на такъв щателен оглед, учителят предпочел да измъкне онзи роман от чантата си и да се барикадира зад страниците му. Каква била изненадата му, когато след стотици километри открил, че напълно е забравил за сестрите, за клатушкането на влака и за пейзажа, плъзгащ се зад прозорците като някакъв лош сън на братята Люмиер. Цяла нощ чел, безразличен към хъркането на монахините и към гарите, пробягващи в мъглата. Когато призори обърнал последната страница, мосю Рокфор установил, че очите му са се налели със сълзи, а сърцето му е отровено от завист и почуда.

Същия понеделник мосю Рокфор се обадил на парижкото издателство, за да получи информация за въпросния Жулиан Каракс. Благодарение на упоритата му настойчивост някаква телефонистка с астматичен тон и жлъчно настроение най-сетне му отговорила, че господин Каракс няма известен адрес и при всички случаи вече не е в договорни отношения с това издателство. От деня на публикуването на романа „Червената къща“, добавила тя, били продадени точно седемдесет и седем бройки, повечето от които вероятно закупени от леконравните госпожици и другите редовни клиенти на локала, където авторът ронел ноктюрни и полонези срещу дребни грошове. Останалите екземпляри били върнати и претопени в хартиена маса за отпечатване на требници, актове за глоба и лотарийни билети. Окаяната съдба на загадъчния автор напълно спечелила симпатиите на мосю Рокфор. През следващите десет години при всяко от своите посещения в Париж той обикалял антикварните книжарници в търсене на други произведения от Жулиан Каракс. Така и не намерил нито едно. Почти никой не бил чувал за автора, а онези, на които името все пак им говорело нещо, знаели твърде малко. Някои твърдели, че е отпечатал още няколко книги, винаги в треторазредни издателства и със смехотворни тиражи. Било невъзможно да се намерят тези книги, ако действително съществували. Един книжар казал, че в ръцете му веднъж попаднал екземпляр от някакъв роман на Жулиан Каракс, озаглавен „Човекът, който ограбваше катедрали“, но това било преди много време и вече не бил съвсем сигурен. В края на 1935 г. мосю Рокфор получил известие, че едно малко парижко издателство е публикувало нов роман на Каракс — „Сянката на вятъра“. Писал на издателството, за да се сдобие с няколко екземпляра. Никой не му отговорил. На следващата година, през пролетта на ’36-та, старият му приятел от будката за книги на южния бряг на Сена го попитал дали все още се интересува от Каракс. Мосю Рокфор го уверил, че никога не се предава. Това вече било въпрос на инат: ако цял свят упорствал да погребе Каракс в забвение, на него пък и през ум не му минавало да тръгне в общото русло. Тогава неговият приятел му съобщил, че няколко седмици по-рано се разнесъл един слух за Каракс. Изглежда, че най-сетне му потръгнало. Щял да се ожени за една дама с добро обществено положение, а и след няколкогодишно мълчание бил публикувал нов роман, който за пръв път получил положителна рецензия в „Льо Монд“. Ала точно когато изглеждало, че в платната му най-сетне е задухал попътен вятър, обяснил книжарят, Каракс се оказал въвлечен в някакъв дуел в гробището Пер Лашез. Обстоятелствата около това произшествие останали неизяснени. Знаело се само, че дуелът се състоял призори в същия ден, когато трябвало да се сключи бракът, и че Каракс така и не се явил в църквата.