Карлос Сафон: Сянката на вятъра

Онази неделя облаците бяха паднали ниско и улиците тънеха в лагуна от пламтяща мараня, от която термометрите по стените се потяха. В късния следобед, когато температурата наближаваше трийсет градуса, поех към улица „Кануда“ за срещата си с Барсело в „Атенео“, стиснал книгата под мишница и с плувнало в пот чело. „Атенео“ беше — и си остава — едно от многобройните кътчета на Барселона, където деветнайсети век все още не е получил известие за своето пенсиониране. От великолепния вътрешен двор се издигаше парадно каменно стълбище, водещо към фантастична мрежа от галерии и читателски салони, където нововъведения от рода на телефона, бързането или ръчния часовник се оказваха футуристични анахронизми. Портиерът — или може би това бе просто статуя в униформа — почти не обърна внимание на моята поява. Крадешком поех към първия етаж, като благославях перките на един вентилатор, който ромолеше сред сънливите читатели, топящи се като кубчета лед над своите книги и вестници.

Силуетът на дон Густаво Барсело се очертаваше върху прозорците на една галерия, която гледаше към вътрешната градина на сградата. Въпреки почти тропическата атмосфера, книжарят бе пременен с обичайните си контешки одежди и монокълът му проблясваше в сумрака като монета на дъното на кладенец. До него различих една фигура в рокля от бяла алпака, която ми се видя като ангел, изваян от мъгла. При звука от стъпките ми Барсело извърна поглед и ми направи знак да се приближа.

— Даниел ти беше името, нали? — попита книжарят. — Носиш ли книгата?

Отговорих с утвърдително кимване и на двата въпроса и се настаних на стола, който ми предложи Барсело, точно до него и до загадъчната му спътница. В продължение на няколко минути книжарят само се усмихваше невъзмутимо, сякаш бе забравил за моето присъствие. Скоро оставих всяка надежда, че ще ме представи на дамата в бяло, която и да бе тя. Барсело се държеше така, сякаш тя изобщо не бе там или бе невидима и за двама ни. Наблюдавах я крадешком, боейки се да срещна погледа й, зареян в някаква неопределена точка. Кожата на лицето и ръцете й бе бледа, почти прозрачна. Имаше изящно строги черти, сякаш изрисувани с уверени линии под черната коса, която лъщеше като мокър камък. Реших, че е най-много на двайсет години, ала нещо в държането й и в начина, по които душата й сякаш бе приведена като върбови клонки, ме накара да мисля, че няма възраст. Изглеждаше замръзнала в онова състояние на вечна младост, запазено за манекените по шикозните витрини. Тъкмо се опитвах да открия с поглед пулса на лебедовата й шия, когато забелязах, че Барсело ме наблюдава внимателно.

— И тъй, ще ми кажеш ли къде намери тази книга? — попита той.

— Бих ви казал, но обещах на баща ми да не издавам тайната — рекох.

— Ясно. Семпере и неговите загадки — каза Барсело. — Май се досещам къде. Страхотен късмет си извадил, момко. На това му викам да намериш игла в ливада с бели лилии. А сега ще ми дадеш ли да хвърля един поглед?

Подадох му книгата и Барсело я пое в ръцете си с безкрайна нежност.

— Предполагам, че вече си я прочел.

— Да, господине.

— Завиждам ти. Винаги съм мислел, че най-подходящото време да се чете Каракс е, когато сърцето още е младо, а умът — непокварен. Знаеше ли, че това е последният роман, който е написал?

Мълчаливо поклатих глава.

— А знаеш ли колко екземпляри като този се намират на пазара, Даниел?

— Навярно хиляди.

— Нито един — уточни Барсело. — Освен твоя. Останалите са били изгорени.

— Изгорени?

В отговор той само се усмихна загадъчно, като разлистваше книгата и галеше хартията така, сякаш бе единствена по рода си коприна. Дамата в бяло бавно се обърна. Плаха и колеблива усмивка се изписа на устните й. Очите й опипваха празнотата с бели като мрамор зеници. Преглътнах с мъка. Беше сляпа.

— Нали не познаваш племенницата ми Клара? — попита Барсело.

Само поклатих глава, неспособен да откъсна поглед от това създание с тен на порцеланова кукла и бели очи — най-тъжните очи, които някога бях виждал.

— Всъщност именно Клара е експерт по Жулиан Каракс, затова и я доведох — рече Барсело. — Като се замисля, май ще е най-добре с ваше разрешение да се оттегля в друга зала да разгледам този том, докато вие си приказвате за вашите работи. Нали нямате нищо против?

Изгледах го поразен. Книжарят, същински пират, само ме потупа по рамото и се отдалечи с моята книга под мишница.

— Впечатлил си го, знаеш ли? — обади се един глас до рамото ми.