Карлос Сафон: Сянката на вятъра

— Тук пише, че този екземпляр е от един тираж от две хиляди и петстотин бройки, отпечатан в Барселона от издателство „Кабестани“ през декември 1935 г.

— Познаваш ли това издателство?

— Закриха го преди години. Почакай — оригиналното издание не е това, а друго, отпечатано през ноември същата година, обаче в Париж… Издателската къща е „Галиано&Ньовал“. Нищо не ми говори.

— Значи излиза, че книгата е превод? — попитах аз, объркан.

— Нищо такова не се споменава. Доколкото виждам, текстът е оригинален.

— Книга на испански, издадена най-напред във Франция?

— Каквито времена са дошли, надали е някакво изключение — рече баща ми. — Навярно Барсело ще може да ни помогне…

Густаво Барсело беше стар колега на баща ми, собственик на огромна като пещера книжарница на улица „Фернандо“, който заемаше почетно място в гилдията на антикварните книжари. Живееше вечно сраснат с една угаснала лула, която излъчваше аромат на персийско тържище, и сам се описваше като последния романтик. Барсело дори твърдеше, че има далечна роднинска връзка с лорд Байрон, въпреки че беше родом от Калдас де Монбуй. Навярно с намерението да докаже ясно тази връзка, той се обличаше неизменно като денди от деветнайсети век, с мека коприна, бели лачени обуща и монокъл от обикновено стъкло, който според злите езици не свалял дори в уединението на клозета. В действителност най-значимата роднинска връзка, на която можеше да се позове, бе тази с баща му — индустриалец, забогатял с донякъде съмнителни средства в края на деветнайсети век. Доколкото знаех от баща си, Густаво Барсело всъщност бе червив с пари и за него книжарницата бе по-скоро страст, отколкото източник на доходи. Обичаше книгите безрезервно и — макар да отричаше категорично — ако някой влезеше в книжарницата му и останеше очарован от бройка с непосилна за него цена, Густаво правеше необходимия отбив или даже я подаряваше, ако преценеше, че клиентът е читател от сой, а не някакъв лекомислен дилетант. В добавка към тези особености Барсело притежаваше слонска памет и педантичност, която подобаваше на неговите маниери и звучността на гласа му; все пак, ако някой знаеше нещо за странни книги, това беше той. Онази вечер, след като затвори дюкяна, баща ми предложи да отидем до кафенето „Четирите котки“ на улица „Монсио“, където Барсело и неговите приятелчета редовно се събираха на библиофилска вечеринка, посветена на прокълнати поети, мъртви езици и шедьоври, изоставени на произвола на молците.

„Четирите котки“ се намираше на няколко крачки от къщи и бе едно от най-любимите ми кътчета в цяла Барселона. Тук се бяха запознали родителите ми през 1932 г. и аз отчасти приписвах входния си билет за този живот на очарованието на това старо кафене. Каменни дракони вардеха фасадата, прикована на един сенчест кръстопът, а в светлината на газените й фенери времето и спомените сякаш бяха замръзнали. Вътре хората се потапяха в ехото на други епохи. Счетоводители, мечтатели и бъдещи гении деляха маса с призраците на Пабло Пикасо, Исаак Албенис, Федерико Гарсия Лорка или Салвадор Дали. На това място всеки нехранимайко за кратко можеше да се почувства историческа фигура само срещу цената на чашка кафе.

— Човече, Семпере — възкликна Барсело, щом зърна баща ми на влизане, — блудни сине! На какво дължим честта?

— Честта, дон Густаво, дължите на сина ми Даниел, който току-що направи едно откритие.

— Ами елате тогава да седнете при нас, че тая паметна случка трябва да се отпразнува — обяви Барсело.

— Паметна случка ли? — пошушнах на баща ми.

— Барсело обича да се изразява засукано — полугласно отвърна той. — Ти не казвай нищо, че само ще го насърчиш.

Сътрапезниците ни направиха място да седнем при тях и Барсело, който обичаше да проявява размах пред публика, настоя да ни черпи.

— На колко години е момъкът? — попита книжарят, като ме гледаше изкосо.

— Почти на единайсет — заявих.

Той ми се усмихна лукаво.

— Иначе казано, на десет. Не си прибавяй сам години, буболече, животът ще има грижата да ти ги прибави.

Неколцина от приятелите му промърмориха нещо в знак на съгласие. Барсело махна на един грохнал келнер, който изглеждаше така, сякаш всеки миг щяха да го обявят за исторически паметник, да дойде да вземе поръчката ни.

— Един коняк за моя приятел Семпере, от хубавия, и едно мляко с каймак за отрочето, че трябва да расте. А, донесете и няколко резена шунка, ама да не са като предишните, че ако искаме гума, по-добре да потърсим фирмата „Пирели“ — избоботи книжарят.