Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Нароили се мнения, задоволяващи всички вкусове: според някои загинал в дуела и трупът му бил изоставен в безименен гроб; други, по-оптимистично настроени, предпочели да вярват, че поради някаква мътна афера Каракс е бил принуден да зареже годеницата си пред олтара и да бяга от Париж, за да се върне в Барселона. Анонимният гроб не бил намерен и не след дълго се разнесъл друг слух: Жулиан Каракс, преследван от несполуки, се споминал в родния си град в крайна мизерия. Момичетата от бордея, където свирел на пиано, събрали пари, за да му устроят прилично погребение. Когато преведената сума пристигнала, покойникът вече бил погребан в един общ гроб, заедно с труповете на просяци и безименни люде, открити да се носят по водите на пристанището или умрели от студ на стълбите на метрото.

Мосю Рокфор обаче не забравил Каракс, па макар и само от желание да се противопоставя на общата тенденция. Единайсет години след като открил „Червената къща“, решил да заеме романа на своите две ученички с надеждата, че тази необикновена книга може би ще породи у тях навика да четат. По онова време Клара и Клодет били петнайсетгодишни хлапачки с вени, бушуващи от хормони, и сума народ им намигал от прозорците на учебния кабинет. Въпреки усилията на своя настойник дотогава проявявали пълно безразличие към чара на класиците, Езоповите басни или безсмъртните стихове на Данте Алигиери. В страха си, че майката на Клара ще анулира договора му, щом открие, че резултатът от неговата преподавателска дейност са две невежи и вятърничави момичета, мосю Рокфор им дал романа на Каракс, представяйки го като любовна история от ония, дето пускат реки от сълзи — което донякъде било вярно.

— Никога не се бях чувствала така омаяна, погълната и запленена от една история, както ме плени онази книга — обясни Клара. — Дотогава за мен четенето бе просто задължение, нещо като глоба, която трябваше да плащам на учителите и настойниците, без сама да зная защо. Не познавах удоволствието да четеш, да изследваш дверите, които се отварят в душата ти, да се оставяш да те понесат въображението, красотата и тайнството на литературата и езика. За мен всичко това се роди с онзи роман. Целувал ли си някога момиче, Даниел?

Сърцето ми отиде в гърлото и слюнката ми сякаш се превърна в стърготини.

— Е добре, още си много млад. Ала усещането е същото, онова опиянение от първия път, което не се забравя. Тоя свят е свят на сенки, Даниел, и вълшебството е рядко благо. Онази книга ме научи, че чрез четенето бих могла да живея все по-наситено и пълноценно, че то би могло да ми върне изгубеното зрение. Макар и само с това книгата, за която никой не даваше и пет пари, промени живота ми.

Вече бях напълно прехласнат, оставен на милостта на едно създание, на чиито думи и чар нито желаех, нито знаех как да устоя. Искаше ми се тя да говори неспирно, да се потопя завинаги в нейния глас и чичо й никога да не се върне, за да наруши магията на този миг, който принадлежеше само на мен.

— Години наред търсих други книги на Жулиан Каракс — продължи Клара. — Разпитвах в библиотеки, в книжарници, в училища… и все напразно. Никой не бе чувал за него или за книгите му. Просто не можех да го проумея. Впоследствие мосю Рокфор дочу една странна история за някакъв човек, който неуморно обикалял книжарници и библиотеки в търсене на творби от Жулиан Каракс и ако намерел такива, ги купувал, задигал, изобщо се сдобивал с тях по какъв да е начин; след това веднага ги изгарял. Никой не знаел кой е той и защо постъпва така. Поредната загадка, добавена към тайнствения образ на Каракс. След време майка ми реши, че иска да се върне в Испания. Беше болна, а винаги бе смятала Барселона за свой дом и свят. Тайно хранех надеждата, че там ще мога да узная нещо за Каракс — в края на краищата Барселона бе градът, в който се бе родил и в който бе изчезнал завинаги в началото на войната. Открих единствено задънени улици, и то при положение, че разполагах с помощта на чичо ми. Същата участ сполетя и майка ми в нейните търсения. При завръщането си тя завари една друга Барселона, не онази, която бе напуснала преди години. Натъкна се на град, изтъкан от сенки, в който моят баща вече не живееше, ала споменът за него сякаш бе омагьосал всеки ъгъл. Като че този съкрушителен удар не й бе достатъчен, тя упорстваше да наеме човек, който да издири точно какво се е случило с баща ми. След месеци на проучвания детективът успя да открие само един счупен ръчен часовник и името на мъжа, който бе убил баща ми в рововете на крепостта Монжуик — казваше се Фумеро, Хавиер Фумеро. Узнахме, че тоя тип — а той съвсем не бил единствен — започнал кариерата си като наемен убиец на ИАФ 6 6 Иберийска анархическа федерация (ИАФ) — испанска организация на войнстващи анархо-синдикалисти, основана във Валенсия през 1927 г. — Бел.прев. и флиртувал с анархисти, комунисти и фашисти, като мамел всички и продавал услугите си на оня, който плащал най-добре; след падането на Барселона преминал на страната на победителите и постъпил в полицията. Днес той е известен, окичен с отличия инспектор. А за моя баща никой не си спомня. Както можеш да си представиш, майка ми угасна за броени месеци. Според лекарите причината била сърцето; мисля, че поне тоя път улучиха. След нейната смърт отидох да живея при чичо ми Густаво, понеже на майка ми не й бяха останали други роднини в Барселона. Направо го обожавах, защото винаги ми подаряваше книги, когато ни идваше на гости. През всички тия години той бе едничкото ми семейство и най-добрият ми приятел. Може да ти се вижда малко надменен, но всъщност има златно сърце. Вечер никога не пропуска да ми почете малко, ако ще да умира за сън.