Карлос Сафон - Сянката на вятъра

Един ден ни хрумна да влезем в магазина и да разпитаме за тази възхитителна вещ. Оказа се, че това е царицата на писалките, една „Монблан Майщерщюк“ от ограничена серия, която някога бе принадлежала — поне така заяви управителят с тържествен тон — не на друг, а на самия Виктор Юго. Изпод същото това златно перо, осведоми ни той, избликнал ръкописът на „Клетниците.“

— Точно както водите на Виши Каталан извират от източника при Калдас — потвърди управителят.

Обясни ни, че я е купил лично от един колекционер, пристигнал от Париж, и се бил уверил в нейната автентичност.

— И колко струва този извор на чудеса, ако смея да попитам? — поинтересува се баща ми.

Самото споменаване на цифрата го накара да пребледнее, ала аз вече бях безнадеждно заслепен и очарован. Управителят, който навярно реши, че имаме понятие от физика, се зае да ни отрупва с неразбираеми галиматии за сплавите от благородни метали, за емайлите от Далечния Изток, а накрая и с една революционна теория за буталата и скачените съдове — всичко това част от незнайната тевтонска наука, стояща в основата на това славно творение на графическата технология. За негова чест трябва да отбележа, че макар по всяка вероятност да сме изглеждали като голтаци, управителят ни позволи да подържим писалката на воля, дори я напълни с мастило заради нас и ми подаде парче пергамент, на което да напиша името си и така да започна своята литературна кариера по стъпките на Виктор Юго. После я избърса с парче плат, за да й върне блясъка, и пак я положи на почетния й трон.

— Може би някой друг ден — измънка баща ми.

Щом излязохме на улицата, той меко ми обясни, че не можем да си позволим такава цена. С дохода от книжарницата можел само да плаща ежедневната ни издръжка и да ме прати в добро училище. Писалката „Монблан“ на великия Виктор Юго трябвало да почака. Аз нищо не казах, ала баща ми навярно прочете разочарованието по лицето ми.

— Ето какво ще направим — предложи той. — Когато пораснеш достатъчно, за да започнеш да пишеш, ще се върнем и ще я купим.

— Ами ако някой я вземе преди нас?

— Тази писалка никой няма да я вземе, повярвай ми. А ако стане другояче, ще помолим дон Федерико да ни направи една такава, че тоя човек има златни ръце.

Дон Федерико бе кварталният часовникар, епизодичен клиент на книжарницата и по всяка вероятност най-възпитаният и вежлив човек в цялото западно полукълбо. Славата на сръчните му ръце се носеше от квартала Ривера до пазара Нинот. Преследваше го и друга слава от далеч по-непристойно естество, свързана с еротичните му предпочитания към мускулести юноши от по-мъжествените редици на пролетариата, както и със слабостта му да се облича като Естрелита Кастро 9 9 Естрелита Кастро (1914–1983) — испанска певица и актриса. — Бел.прев. .

— Ами ако дон Федерико няма нужните инструменти, за да я направи? — попитах аз с божествена наивност, без да съзнавам двусмислицата на въпроса ми.

Баща ми повдигна вежда, навярно уплашен, че онези злоезични слухове са покварили моята невинност.

— Дон Федерико знае сума работи за всичко немско и ако трябва, може да измайстори цял „Фолксваген“. Освен това трябва да проверим дали по времето на Виктор Юго вече е имало такива писалки. Много хитреци и мошеници има на тоя свят.

На мен историческият скептицизъм на баща ми някак ми убягваше. Бях повярвал безусловно на легендата, макар че не гледах с лошо око на идеята дон Федерико да ми изработи сурогат. Щеше да ми трябва доста време, за да се издигна до висотата на Виктор Юго. За моя утеха и точно както бе предрекъл баща ми, писалката „Монблан“ се задържа години наред на онази витрина, която посещавахме с религиозно усърдие всяка събота сутрин.

— Все още си е тук — смаяно казвах аз.

— Чака те — отвръщаше баща ми. — Знае, че някой ден ще бъде твоя и че ще напишеш шедьовър с нея.

— Искам да напиша писмо на мама. За да не се чувства сама.

Баща ми ме изгледа, без да мигне.

— Майка ти не е сама, Даниел. Тя е заедно с Бог. И с нас, макар че не можем да я видим.

Същата теория ми бе изложил в училище и отец Висенте, йезуит ветеран, който с лекота обясняваше всички загадки на вселената — от грамофона до зъбобола — като цитираше евангелието на свети Матей. Все пак от устата на баща ми тези думи прозвучаха съвсем неубедително.

— А на Бог за какво му е притрябвала мама?

— Не зная. Ако някой ден го видим, ще го питаме.

С времето изоставих идеята за писмото и реших, че — щом така и така съм се наканил — ще е по-практично да започна с шедьовъра. По липса на подходящата за целта писалка баща ми ми даде един молив „Щедлер“ № 2, с който се залових да драскам в една тетрадка. Моята история някак случайно се въртеше около великолепна писалка, която удивително напомняше онази от магазина и на всичкото отгоре беше омагьосана. По-конкретно, писалката бе обладана от изтерзаната душа на предишния си собственик — автор на романи, умрял от глад и студ. Попадайки в ръцете на един ученик, тя упорито се опитваше да излее на хартия последната творба, която писателят не бе успял да завърши приживе. Не зная откъде се взе тази идея и дали не я заимствах отнякъде, ала със сигурност по-късно никога не ми хрумна нещо подобно. При все това, опитите ми да й придам словесна форма завършиха катастрофално. Едно творческо безсилие бе поразило моя синтаксис, а метафоричните ми изблици все ми напомняха онези от рекламите на пяна за крака, които бях свикнал да чета по трамвайните спирки. За тези неуспехи винях молива и горещо желаех писалката, която навярно щеше да ме превърне в същински майстор. Баща ми следеше моя неравен напредък със смесица от гордост и загриженост.