Карлос Сафон - Сянката на вятъра

— За миг те взех за чичо ми — рече тя. — Забранил ми е да свиря Момпоу 11 11 Федерико Момпоу (1893–1987) — каталонски композитор. — Бел.прев. — казва, че това, което правя с него, е кощунство.

Единственият Момпоу, когото познавах, бе един мършав, страдащ от газове свещеник, който ни преподаваше физика и химия в училище. Тази асоциация ми се видя гротескна, ако не и направо невероятна.

— Че защо, според мен свириш чудесно — казах.

— Как ли пък не. Чичо ми, който е изключителен меломан, даже ми нае учител по музика, само и само да се поправя. Той е млад композитор, но дава големи надежди. Казва се Адриан Нери и е учил в Париж и Виена. Трябва да те запозная с него. В момента композира една симфония, която ще бъде изсвирена за пръв път от Градския оркестър на Барселона, защото чичо му е в управителния съвет. Направо е гениален.

— Кой, чичото или племенникът?

— Не се заяждай, Даниел. Сигурна съм, че Адриан страшно ще ти допадне.

Да, ще ми допадне, както роял пада от седмия етаж, помислих си аз.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — предложи Клара. — Бернарда прави едни бисквити с канела, от които на човек дъхът му секва.

Закусихме като царски особи, поглъщайки всичко, което прислужницата сложи пред нас. Не познавах протокола, който се спазваше в такива случаи, и не ми беше съвсем ясно какво да правя по-нататък. Клара, която сякаш винаги успяваше да прочете мислите ми, загатна, че мога да започна да й чета „Сянката на вятъра“, когато поискам — за предпочитане от самото начало. Така, имитирайки онези помпозни гласове от националното радио, които рецитираха емблематични текстове с патриотичен уклон малко след часа на вечерните камбани, се впуснах още веднъж из текста на романа. Гласът ми, отначало малко скован, постепенно се разгърна и не след дълго забравих, че чета и отново се потопих в повествованието, откривайки в прозата каденци и обрати, леещи се като музикални мотиви, гатанки от звуци и паузи, на които не бях обърнал внимание при първото четене. Нови детайли, откъслечни образи и миражи изникваха между редовете, досущ като строежа на сграда, която се разглежда от различни ъгли. Цял час четох и пребродих пет глави, докато накрая усетих, че гърлото ми е пресъхнало, а половин дузина стенни часовници отекнаха из цялото жилище и ме подсетиха, че вече е доста късно. Затворих книгата и погледнах Клара, която спокойно ми се усмихваше.

— Напомня ми малко за „Червената къща“ — рече тя. — Само че тази история като чели не е толкова мрачна.

— Не се заблуждавай — казах. — Това е само началото. Нататък нещата се усложняват.

— Вече е време да си вървиш, нали? — попита Клара.

— Боя се, че да. Не че искам, ама…

— Ако нямаш друга работа, утре можеш да дойдеш пак — рече Клара. — Само не искам да злоупотребявам с…

— Може би в шест? — предложих аз. — Така ще имаме повече време.

Тази среща в музикалния салон на жилището на Пласа Реал бе първата от много други, които се състояха през лятото на 1945 г. и през следващите години. Моите посещения в дома на Барсело скоро станаха почти ежедневни, като изключим вторниците и четвъртъците, понеже тогава Клара взимаше уроци по музика при оня Адриан Нери. Прекарвах цели часове там и с течение на времето научих наизуст всяка стая, всеки коридор и всяко растение от гората на дон Густаво. „Сянката на вятъра“ ни стигна за две седмици, ала съвсем не бе трудно да й намерим наследници, с които да запълваме нашите часове по четене. Барсело разполагаше с приказна библиотека и — по липса на други заглавия от Жулиан Каракс — прехвърлихме десетки по-незначителни класически творби и по-известни лековати четива. Някои вечери почти не четяхме и се посвещавахме само на разговори или даже излизахме да се поразходим из площада или да отидем до катедралата. На Клара й беше особено приятно да седи и да слуша шепота на хората в заградения двор на храма и да отгатва ехото от стъпките по тесните каменни улички. Молеше ме да й описвам фасадите, хората, колите, магазините, уличните фенери и витрините, покрай които минавахме. Често ме хващаше под ръка и аз я водех из нашата лична Барселона, която само двамата с нея можехме да видим. Винаги приключвахме разходката при един млечен бар на улица „Петричол“, където си разделяхме порция сметана или чаша горещ шоколад с медени курабийки. Хората понякога ни гледаха изкосо и не един хитроват келнер я споменаваше като „по-голямата ти сестра“, ала аз не обръщах внимание на шегите и намеците. Друг път, дали от лукавство, или от някакво нездраво чувство, Клара ми правеше твърде чудати признания, които не знаех как точно да възприема. Една от любимите й теми бе за някакъв непознат, който понякога се приближавал до нея, когато била сама на улицата, и я заговарял с дрезгав глас. Този загадъчен индивид, който никога не се представял, й задавал въпроси за дон Густаво, че даже и за мен. Веднъж дори я помилвал по шията. Тези истории жестоко ме измъчваха. При друг случай Клара заяви, че помолила този предполагаем непознат за позволение да прочете с ръце чертите на лицето му. Той запазил мълчание, което тя изтълкувала като съгласие. Когато повдигнала ръцете си към лицето на непознатия, той неочаквано я възпрял, ала все пак й се удало да пипне нещо, което напомняло обработена кожа.